Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор

С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

 

Лилия Абаджиева е "запазена марка" за авангардна режисура в съвременния български театър. Завършила е режисура в НАТФИЗ през 1998 година. Има зад гърба си повече от
20 спектакъла на световни класици - Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет и други. Тя е дръзка в експериментите си и предизвиква спорове. Самата тя се нарича "ужасното дете" на театъра у нас. Представя спектаклите си и на сцени в Германия, Италия, САЩ, Русия и другаде. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни форуми и фестивали в чужбина. Била е асистент на покойния проф. Крикор Азарян и гост‑преподавател в няколко университета, между които и Калифорнийския университет в Санта Барбара. От 2010 година е в творческия екип на Народния театър "Иван Вазов". Сценарист и режисьор е на документалния филм "45 градуса по Азарян" на БНТ от 2009 година, отличен с голямата награда на медийния фестивал "Осмата муза".

Защо избирате преди всичко движението на тялото като изразно средство - какво е предимството му пред изразителната сила на текста?

- Смятам, че единственият начин да се представи човешкото същество разголено в болката и страданието му е чрез естественото физическо движение. Целта на театъра днес, според мен, е да наблюдава човека в неговата неспособност да цени собствения си живот или да решава конфликтите на света, в който живеем. Една от главните мисии на актьора е да изясни мотивацията на героя и да намери най‑изразителния начин да представи тези конфликти.

Как си представяте, че ще реагира публиката на Вашите понякога дръзки постановки?

- От една страна, винаги се чувствам като "ужасното дете" на българския театър. Мисля за себе си като разглезеното дете на българската критика. Аз се оценявам от постановките ми, не от наградите.

От друга страна, намирам, че театърът в пост модернистките времена трябва да бъде много личен, провокативен и потаен в същото време. Мисля, че единствената цел, която оправдава правенето на театър, е да използваш театъра като инструмент за измерване на истината.

Този вид посветеност на изпълнителите привлича публиката; прави магията театър да бъде смайваща и вълнуваща както за актьора, така и за зрителя.

Какво Ви дава смисъл, вяра, сили да работите в тази тежка творческа професия? Какво целите, когато преобръщате смисъла на някои основни антитези като "божествено ‑ демонично", "трагично - комично", "реално - въображаемо" и други?

- Наистина, естествено, много често по пътя се губи вярата. И не е трудно да се загуби във времето, в което живеем. Това, което в крайна сметка ме крепи, е усещането, че някак си театърът е тази точка на духа, в която можеш да покажеш къде се преплитат божественото и демоничното, въображаемото и реалното. Те престават да съществуват като противоречия: високо и ниско, божествено и демонично, реално и въображаемо.

Театърът е една велика игра; игра, която изследва човека, природата му, във всичките й колебания, копнежи, възторзи, болката във всичките й описания. Ние като едни пато‑анатоми, надвесени над мъртвото тяло на текста, се опитваме да го съживим, да му придадем плът. При това няма как, колкото и да се опитаме да си го забраним, да не разкрием собствения си дух - този на режисьора, както и на актьорите.

Това е представата ни за този текст, тук и сега, според това къде се намираме. Но има някакъв метафизичен пласт, който не ни е подвластен - по някакъв начин, извън всякакви естетически пристрастия, извън всякакви правила, извън този арсенал, с който разполага всеки от нас. И в това е вярата ми, че театърът може да разкрие живота на духа в абсолютната му форма.

Във Вашата работа определено се налага предпочитание към световни класици. Като пост модернистки творец, дали подхождате към тях през призмата на парадокса, пародията, сатирата, иронията?

- Отговарям, независимо от това дали става дума за комедия или трагедия. Направихме "Скъперникът" от Молиер в театър "Зад канала". Там Арпагон, главният герой, е обладан от това, на което му казват "трите врати към ада": алчността, похотта, гнева.  Класиците обичат да ни връщат към тези основни пороци у човека, което са осъждани във всички религии.

При големите автори са заложени много смислови пластове, подсказват се много валенции, и има много повече свободни валенции. Всичко това позволява да бъде транспонирано и в нашето време. Ето, ако говорим за скъперника Арпагон, нима сега, във времето в което живеем ненаситността за притежание е по-малка? Тя в съвременното общество дори достига до степен на булимия.

Или когато говорим за Фауст, това дори не е пиеса. Гьоте я е писал 63 години - това е делото на живота му. Там той е заложил темата за божественото и демоничното. Залогът за душата на Фауст - това е битката между Бога и дявола.

Разбира се, текстът е писан във време, когато най-ценното нещо, което може да заложиш, и то в името на един утопичен свят, това е да заложиш душата си. Фауст, който е изучавал толкова науки, не е намерил рецепта как хората да станат по-добри. И в крайна сметка залага душата си в този облог с дявола, за една утопия - не престава да вярва, че може да бъде построен такъв град, в който хората някак си да са по-добри и удовлетворени.

Или, да вземем Шекспир. Тук съм работила с големите му трагедии като Хамлет, Отело. Всъщност, от тях не съм правила само Крал Лир. Ако доживея да такава възраст, в която мога да преосмисля нещата, когато човек стига до някаква почти аскетичност, примерно както в последните акварели на Дечко Узунов, ако сте ги виждали, които са прекрасни, тогава може би ... .

Съвременните хора - толкова цинични и консумативни, духовно нищи, ще ги хванат ли дилемите на класиците?

- Предпочитам вместо да говоря за хората, т.е за "тях", да говоря за "нас". По някакъв начин, дефинирайки тези проблеми, ние ставаме това, което работим. Изследвайки тези теми, съм виждала как актьорите стават по-различни. Няма друг начин, иначе би било театър в театъра. Защо се посвещаваме на такива големи теми? Абстрахирам се от естетичния образ при създаването на спектакъла. Говоря за вътрешния етичен мотив.

Да застанеш с цялата чистота на душата си, с цялата откритост на съществото си, първо да застанеш пред себе си, а после и пред публиката, и, ако имаш сили, да се запиташ дали проблемът те вълнува или не ... Всеки от участниците в екипа сам трябва да си отговори. Ако една тема не те вълнува, няма как тя да достигне до публиката.

Свръх-възбудата на играта на актьорите е същностна за Вашия подход като режисьор. Защо тя е толкова важна при "оживяването" на "мъртвия" според Вас текст?

- Моята театрална лексика наистина е свързана с превъзбудата от играта. Трябва ни превъзбуда у актьора, дори при игра с минимална жестикулация. Преживявала съм го и в статични пиеси като "В края на играта" на Самюъл Бекет,  или "Няма ток за електрическия стол" на Александър Секулов. Много по-голямо е предизвикателството от това да си лишен от възможността на експресията на тялото, дори на една единствена крачка, ... Това също може да носи превъзбуда от играта.

Степента на опиянение?

- Тя вече зависи от степента на таланта на актьора.

Сега, когато сме малко или повече отчуждени, театърът ни събира и съпреживяването е както индивидуално, така и колективно?

- Това е една специална конвенция. Без разлика дали се придържаме към формата на класическия театър, или към сегашната му форма. Това е една конвенция, взаимно съгласие: черната кутия, осветеният актьор, и притихналият салон.

Това много ни задължава ... В забързаното ни време, което е толкова ценно, ти вземаш от времето на зрителя. Някой е посветил на теб два часа от живота си.

Театърът все повече и повече ще се връща на истинското си място - да не бъде единствено елитарен. Станиславски, като говори за актьора, казва, че играта му е средство за публично усамотяване. Но е и публично съпреживяване. Това е много ценно. Театърът исторически е първата медия, сред това идва изобилието от нови медии ... Не мога и да помисля, не зная, дори само след една година, какво ще се случи ... Убедена съм, че в тази естествена конкуренция, театърът има своето запазено място.

Живият контакт, не е като виртуалния, нали? При живия контакт преосмисляш и преживяваш истински, независимо от условностите на театралната форма.

- Самата аз като зрител съм преживявала катарзис. Това е ставало при спектакли-събития. Може би се броят на пръстите на ръцете ми. Някои от тях съм гледала и преди повече от двадесет години. Но си спомням конкретни образи и метафори. Те оставят завинаги белег в душата на човека...

08.08.2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/liliya-abadzhieva-edin-netraditsionen-rezhisyor

Посланик на българската народна музика / С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Посланик на българската народна музика

С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Проф. Тимъти Райс, бивш ръководител на департамента по етно‑музикология в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, неотдавна беше удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като студент в Йейл е запленен от не‑равноделните български народни ритми. За българския музикален фолклор е написал редица книги и много статии в престижни списания. Някои от книгите му са с особено силно влияние върху академичните среди в англо-езичния свят. Преподавателите продължават да ги ползват в занятията със студенти. Наред с това той допринася съществено за разширяване известността на българската народна музика в САЩ и Канада като създава условия български музиканти и танцьори да преподават там, както и да изнасят концерти.

- От кога датира Вашия интерес към българската фолклорна музика?

- Още когато бях студент в Йейл, бях поразен от оригиналното звучене на българските не‑равноделни ритми - например, такт 7/8, характерен за ръченицата или 11/8 като в песента "Полегнала е Тодора".

- Дойдох в България в 1972 година по линия на обмен между САЩ и България, за да работя върху моята докторска дисертация. Имаше много народни певци, инструменталисти и танцьори, които страшно ми помогнаха по това време. Те ми раздаваха щедро своето време, енергия, умения и знание, в повечето случаи - безплатно. Дадох си клетва на свой ред - да им помагам, когато ще имам възможност.

- Кои бяха първите народни певци, инструменталисти и танцьори, които се възползваха от Вашата "отплата"?

- Костадин Варимезов беше първият. Тогава той работеше в оркестъра за народна музика на Радио София. Той ме научи да свиря на българска гайда. Обещах му, че, ако някога получа добра позиция в университет, ще уредя да бъде поканен да преподава. Така и стана. Една година Костадин и съпругата му Тодора бяха с грант в Университета на Торонто, Онтарио, Канада. Курсът бе по свирене на гайда. Варимезови прекараха чудесно в Канада. Пътувахме заедно и до Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, където те също изнасяха лекции и концерти.

- Как се развиха отношенията Ви с българските професионалисти във фолклора след 1989 година?

- Настъпи радикална промяна. Работата ми в тяхна полза се умножи. На много от изтъкнатите музикални и танцови изпълнители от професионалните ансамбли в София и в страната им се наложи да напускат страната, търсейки препитание и по-добър живот за себе си и за децата си.

- Когато в 1994 година много от тях започнаха да пристигат в САЩ, ръководех департамента по етно-музикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Бях в добра позиция да ги наема да преподават в нашите програми.

- От повече от 40 години катедрата ни наемаше известни музиканти от Азия, Африка, Латинска Америка и Близкия изток. Те преподаваха музика на своите народи на студентите ни. Като ръководител на катедрата можех всяка година да наема по един от тези изтъкнати български музиканти да преподават в UCLA.

- Това обогатяваше по специфичен начин съкровищницата от чуждестранен музикален фолклор на Университета ни, която е по‑богата и разнообразна от всеки друг университет в света. Така, мисля, успявам да изпълня дълга си към цялостната българска фолклорна култура, за това, което съм получил в професионалната си кариера в тази област.

- В 2001 година наех най-добрия ученик на К. Варимезов. Той е наследник на традиции от Странджа планина. Името му е Иван Варимезов. Той е племенник на Костадин. Дойде в САЩ със съпругата си Цветанка и двете си дъщери Радка и Таня. Цветанка е чудесна певица от Пазарджик и брилянтна диригентка на хор. Иван и Цветанка са научили двете си дъщери да пеят и свирят българска народна музика. Те съчетават това с общото си обучение в САЩ. Иван и Цветанка се утвърдиха като чудесни успяващи преподаватели в Университета ни. Те пътуват из САЩ, Западна Европа, Гърция и дори Япония. Преподават българско пеене и инструментална музика.

- За тях аз съм направил само това да им предложа възможност за развитие. Но самите те са онези, които в пълна степен оползотвориха тази възможност.

- Наред с преподаването ми в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, още и като директор на музикалното училище „Хърб Алпърт” към Университета, съм помогнал там да работят много български народни музиканти.

- Опирате ли се на документалното кино, видеото и интернета за да въздействате непосредствено на емоциите и сетивата на обучаваните и по-общо - на публиката?

- Вярвам изцяло в това. Доказателство? Направих документален филм за фамилната история на Варимезови от освобождението на България в 1878 година до наши дни. Заглавието на филма е "Да ти напълни душата”. То бе сред най-любопитните заглавия в документалния жанр на шестнадесетия международен София Филм Фест. В него се разказва историята на българските народни музиканти от семейство Варимезови.

- Българските народни танци ме научиха да си „отварям душата” и да бъда свободен.  

- Вие говорите на чудесен български език. Това е толкова рядко за чужденец?

 - Старая се да го науча, за да мога по-свободно да общувам с бабите по селата и планините (смее се закачливо) ... 

- Кажете нещо за академичния Ви принос в проникновеното оценяване на съкровищата на нашия фолклор.

- Написал съм две книги, които като правило се ползват от професорите в занятията им. Едната е монографията, издадена от Оксфорд Юнивърсити Прес, 1994 година, наречена "May It Fill Your Soul: Experiencing Bulgarian Music" (на български: "Да ти напълни душата: да се потопиш в българската музика"). Тя се ползва от почти всеки докторант по етно-музикология. Често се цитира като образец за определен подход на научно изследване в областта. Неотдавна книгата бе преведена на китайски и издадена от Шанхай Кънсървътъри Прес. Така българската народна музика става известна и сред китайските студенти и докторанти по музика.

- Втората книга е базисен учебник за първокурсници в университети и академии. Част от тях имат първа специалност музика. Други получават кредит за спец-курс по възприемане на естетичното качество и наслада от музиката.

*
*      *

Мисля си за лекцията на проф. Тимъти Райс пред студенти в Американския университет в Благоевград  на 4 май 2016 година. На 10 май 2016 година преживявам думите от академичната му лекция, докато разговаряме и слизаме с него по стълбите от Аулата в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Може да видите пълния текст на лекцията по линка:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/157713/1127498/version/1/file/Rice+lecture+at+Sofia+University+honorary+degree+ceremony.pdf

Каква е тази страст и любов за цял живот, която те кара да посветиш четиридесет години на изучаването, преподаването и съхраняването на българския фолклор? Не е ли това също една съдба, сама по себе си, достойна за филм? 

Седмичник "Животът днес", он-лайн изданието, 13 юни 2016
http://www.jivotatdnes.bg/news/kultura/prof-timoti-rays-poslanik-na-balgarskata-narodna-muzika

ДА ПОДДЪРЖАМЕ ТОПЛИНАТА МЕЖДУ НАС И МЛАДИТЕ Интервю с проф. Станислав Памукчиев

Проф. Станислав Памукчиев е завършил специалност "Стенопис" в Националната художествена академия през 1979 година. Работи в областта на живописта, рисунката, обекта и инсталацията. Направил е над 40 самостоятелни изложби, както у нас, така и в редица европейски страни – Германия, Холандия, Австрия, Унгария, Сърбия, Македония, Франция – и САЩ. Участник е и в редица колективни изложби и селекции на международни форуми от рода на "LINEART", Гент; "MIART", Милано; AAF, Лондон, Art Базел, Арт–Цюрих и Арт-феър в Стокхолм. Последната му изложба се състоя в галерия "Райко Алексиев" през ноември 2015 година.

Как повлия на оформянето Ви като художник изборът на специалност „Стенопис”в Академията?

Този избор определено повлия в посока на относителна свобода в школовката. За разлика от академичния импресионизъм в руски стил, който доминираше тогава в ателиетата по живопис, стенописта ни учеше на условност, стилизация, обобщеност. Малко по-късно, специалността "Живопис" беше обновена и преобразена от големите – Найден Петков, Светлин Русев, Иван Кирков.

Вие чететe и осмисляте много автори, свързани с изкуството, религията и митологията. Какво Ви даде един Бердяев?

Много ми е дал в посока на творческа екзалтация и свобода, теоретична плътност и патос в откриването на други пространства. Не по-малко е въздействал на светоотношението ми Мирча Елиаде. Задължително трябва да спомена Джоузеф Кембъл ‑ друга звезда на небосклона на сравнителната митология и културология. Дълбинната психология на Юнг уплътни и задълбочи разбирането ми за човека.

Кои от поетите обичахте да четете на млади години?

От чуждите – Кенет Уайт, Торо и Уитман. От българските – Дебелянов, по-късно Константин Павлов, Борис Христов. Всички тези влияния затвърждават едно интуитивно докосване до скрития смисъл и едновременно върви през усилието в рисуването, през мъчителните търсения да намериш себе си.

И как стигнахте до предпочитанието на пепелта като материал и като техника?

Себеизразяването на художника става с непрекъснатото експериментиране с нови материали, похвати и концептуални подходи. Търсейки материала, който да изрази моите интуиции и прозрения, стигнах до пепелта. Тя носи голяма емоционално-психична, духовна сила, смислова дълбочина и въздейства със символиката свързана с огъня. Огънят е в основата на нашата цивилизация и е символ на пречистване, трансформация, медиатор между тук и отвъд, преход от материално в духовно. Пепелта е следата от акт на трансформация. Човечеството е сравнително отскоро на електричество, в предишните хилядолетия на съществуване, всичко се е въртяло около огъня, и това е дълбоко кодирано в нас като устойчиви архетипни конструкти.

Има ли други български художници, които работят с алтернативни материали?

Да, има много опити на формално и съдържателно ниво, не винаги ясно концептуално осмислени. В абстрактната живопис има автори, които работят с пръст, слама, пясък, графит, асфалт, метал и т.н. В началото на 90-те години имаше опит за разширяване границите на живописта, от който съществена част беше с промяна на материала и техниката. При мен, пепелта беше осмислена като семантика, а не само като формална промяна на материала и визията.

Какви са основните тематични внушения във Вашето творчество?

Постоянен интерес имам към темите за вечното движение и промяна, търсенето на път и смисъл, голямата метафора на живота и смъртта, диренето на морални и ценностни ориентири.

Картината освободена от "рамката", ме заведе до пластичните триизмерни пространства. Моята голяма изложба на Шипка 6, през май 2013 г., беше основно в инсталационни техники и форми, но устойчиво се запази от живописта тенденцията на моето интуитивно усещане за трансцендентно-мистичното, както и за големите опозиции: материя – дух, свещено – профанно, светлина – мрак, осветената и сенчестата страна на човешката психика.

Какво мислите за комерсиалната визуална култура, която ни атакува навсякъде?

Не мога да скрия моята съпротива срещу днешната употреба на изкуството единствено като забава, сетивно развлечение, след като сме били употребени физически, морално и интелектуално. Разбирам неговата функция като коректив, духовно изкачване, а не като еснафско удобство, комфорт. Аз се съпротивлявам срещу тази подмяна в предназначението на изкуството. Комерсиалната култура подбужда глад за зрелища и сетивни удоволствия. Това е част от програмата за обезличаване на човешкото у човека, превръщането му в удобен обект за манипулиране, функция в света на материалното и консумацията.

Говорите ли на тази тема с Вашите студенти, интересно е какво мислят за масовата култура?

Разбира се, че да. Разговарям със студентите на много теми. През тях минава и друга информация и те реагират по различен начин. Опитвам се да поддържам топлината между нас като живеене и реакции. Благодарен съм на професията на преподавател, че не ме затваря, че се разтварям в други енергии и пространства. Опитвам се да поддържам будно любопитството към многоликостта на съвременното изкуство, независимо от моята лична програма на художник.

Има ли тенденции в съвременното изкуство, които Ви допадат, и такива ‑ които не Ви допадат?

Това, което става в западната култура има свой исторически цивилизационен ход. Ние се намираме комплексирано в периферията на този ход. Мисля, че в момента траекторията на западната цивилизация е низходяща. На нас, като хора "в провинцията", не ни остава нищо друго, освен да имаме своята отговорност и достойнство. Да изберем позиция, вярна с нашата национална традиция, културен опит, духовност, темперамент. Може да черпим вдъхновение и пример от високите постижения на западното изкуство, но не да преписваме безкритично. Трудно е, но е необходимо да запазим взискателност и самоконтрол, въпреки диктата на медиите и глобалистките конюнктури. Потопени в информационния океан, младите лесно могат да се удавят и да не намерят своята идентичност като хора и художници..

Според Вас човечеството, ако стигне до краен предел, ще тръгне ли в друга посока?

Много мислещи хора смятат, че това неизбежно ще стане. Аз се опитвам да върна човека към изначалното, към първичното усещане за мистичното. То се намира на границата на познаваемото и пред бездната на неизвестното. Тогава се поражда търсенето на отговори, което е дало начало на всички религии. В ново време заменихме чувството за сакралното, с илюзията за икономическия и технологическия напредък, и още повече с консуматорското задоволяване на желанията. Постоянният стремеж у мен на откриване към трансцедентното, е опит да спася нещо от себе си и да разговарям с другите за дълбоките основания на живота. В крайна сметка трябва да извличаме нещо стойностно и трайно.

Смятате ли, че въпреки изкушенията на новите технологии, трябва да се поддържат традиции в обучението на младите художници като изстраданато усилие да се научиш да рисуваш добре?

Мисля, че трябва да се мине през усилието на научаването да рисуваш добре, но знам че това е крайно недостатъчно. Аз застъпвам идеята за умерена, умна консервативност в Академията. На Запад беше загубена класическата традиция в обучението, но сега отново се връщат към нея, към изискването да се изобразява и да се развива дарбата, заложена у родения художник. Само тогава той може да намери трайно своя неповторимо индивидуален почерк. Решаващ е белега на личността.

За твореца няма мира. Един проект е към края си, а друг вече го обсебва. Какво се случи при Вас в последните няколко години?

Последните години бяха много интензивни, реализирах пет самостоятелни изложби, десетки участия в групови проекти и селекции на българско изкуство, показани в чужбина. Пътуване до Китай бе едно от емоционалните и културни преживявания с траен белег върху мен. За последната си изложба "Утаено време" в галерия "Райко Алексиев", получих националната награда за живопис "Владимир Димитров ‑ Майстора", което е професионално признание и своеобразно посвещение. Опитах силите си като сценограф в "Антигона", по Жан Ануи, поставена от Иван Добчев в театър "София".

Какво сте набелязали в творческата си агенда за 2016г.?

Предстои ми изложба със скулптора Емил Попов в Българския културен институт в Прага. Особено отговорна е предстоящата през месец май моя ретроспекция в Националната художествена галерия - Двореца. Вълнуваща ще бъде срещата с младите в гимназията за приложно изкуство. Очаквам с вълнение и предусещане за успешна съвместна работа с Емил Попов за поредната ни изложба в галерия "Арте", София.

По какви начини пост-модернизма и масовата култура моделират експериментите в изобразителните изкуства?

Съвременното изкуство разшири до необозримост своите проявления. Живеем и работим в плуралистична среда, с много отворен, либерален режим на мислене и правене на изкуство, с рисковете за разтваряне в безкритичност и трудно формиране на критерии. На съвременния художник се вмениха нови роли, с изразена социална рефлексия, критично - иронична виталност. Масовата култура вля своите жизнени сокове на посредственост и отнесе благородната патина на изкуството. Във време на размити ценности, то изгуби от своята функция на търсещо и създаващо духовни ориентири, на йерархии по вертикала.

Ксения Киселинчева, PhD

"Животът днес", 15 март 2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/prof-stanislav-pamukchiev-da-poddarzhame-toplinata-mezhdu-nas-i-mladite