Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор

С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

 

Лилия Абаджиева е "запазена марка" за авангардна режисура в съвременния български театър. Завършила е режисура в НАТФИЗ през 1998 година. Има зад гърба си повече от
20 спектакъла на световни класици - Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет и други. Тя е дръзка в експериментите си и предизвиква спорове. Самата тя се нарича "ужасното дете" на театъра у нас. Представя спектаклите си и на сцени в Германия, Италия, САЩ, Русия и другаде. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни форуми и фестивали в чужбина. Била е асистент на покойния проф. Крикор Азарян и гост‑преподавател в няколко университета, между които и Калифорнийския университет в Санта Барбара. От 2010 година е в творческия екип на Народния театър "Иван Вазов". Сценарист и режисьор е на документалния филм "45 градуса по Азарян" на БНТ от 2009 година, отличен с голямата награда на медийния фестивал "Осмата муза".

Защо избирате преди всичко движението на тялото като изразно средство - какво е предимството му пред изразителната сила на текста?

- Смятам, че единственият начин да се представи човешкото същество разголено в болката и страданието му е чрез естественото физическо движение. Целта на театъра днес, според мен, е да наблюдава човека в неговата неспособност да цени собствения си живот или да решава конфликтите на света, в който живеем. Една от главните мисии на актьора е да изясни мотивацията на героя и да намери най‑изразителния начин да представи тези конфликти.

Как си представяте, че ще реагира публиката на Вашите понякога дръзки постановки?

- От една страна, винаги се чувствам като "ужасното дете" на българския театър. Мисля за себе си като разглезеното дете на българската критика. Аз се оценявам от постановките ми, не от наградите.

От друга страна, намирам, че театърът в пост модернистките времена трябва да бъде много личен, провокативен и потаен в същото време. Мисля, че единствената цел, която оправдава правенето на театър, е да използваш театъра като инструмент за измерване на истината.

Този вид посветеност на изпълнителите привлича публиката; прави магията театър да бъде смайваща и вълнуваща както за актьора, така и за зрителя.

Какво Ви дава смисъл, вяра, сили да работите в тази тежка творческа професия? Какво целите, когато преобръщате смисъла на някои основни антитези като "божествено ‑ демонично", "трагично - комично", "реално - въображаемо" и други?

- Наистина, естествено, много често по пътя се губи вярата. И не е трудно да се загуби във времето, в което живеем. Това, което в крайна сметка ме крепи, е усещането, че някак си театърът е тази точка на духа, в която можеш да покажеш къде се преплитат божественото и демоничното, въображаемото и реалното. Те престават да съществуват като противоречия: високо и ниско, божествено и демонично, реално и въображаемо.

Театърът е една велика игра; игра, която изследва човека, природата му, във всичките й колебания, копнежи, възторзи, болката във всичките й описания. Ние като едни пато‑анатоми, надвесени над мъртвото тяло на текста, се опитваме да го съживим, да му придадем плът. При това няма как, колкото и да се опитаме да си го забраним, да не разкрием собствения си дух - този на режисьора, както и на актьорите.

Това е представата ни за този текст, тук и сега, според това къде се намираме. Но има някакъв метафизичен пласт, който не ни е подвластен - по някакъв начин, извън всякакви естетически пристрастия, извън всякакви правила, извън този арсенал, с който разполага всеки от нас. И в това е вярата ми, че театърът може да разкрие живота на духа в абсолютната му форма.

Във Вашата работа определено се налага предпочитание към световни класици. Като пост модернистки творец, дали подхождате към тях през призмата на парадокса, пародията, сатирата, иронията?

- Отговарям, независимо от това дали става дума за комедия или трагедия. Направихме "Скъперникът" от Молиер в театър "Зад канала". Там Арпагон, главният герой, е обладан от това, на което му казват "трите врати към ада": алчността, похотта, гнева.  Класиците обичат да ни връщат към тези основни пороци у човека, което са осъждани във всички религии.

При големите автори са заложени много смислови пластове, подсказват се много валенции, и има много повече свободни валенции. Всичко това позволява да бъде транспонирано и в нашето време. Ето, ако говорим за скъперника Арпагон, нима сега, във времето в което живеем ненаситността за притежание е по-малка? Тя в съвременното общество дори достига до степен на булимия.

Или когато говорим за Фауст, това дори не е пиеса. Гьоте я е писал 63 години - това е делото на живота му. Там той е заложил темата за божественото и демоничното. Залогът за душата на Фауст - това е битката между Бога и дявола.

Разбира се, текстът е писан във време, когато най-ценното нещо, което може да заложиш, и то в името на един утопичен свят, това е да заложиш душата си. Фауст, който е изучавал толкова науки, не е намерил рецепта как хората да станат по-добри. И в крайна сметка залага душата си в този облог с дявола, за една утопия - не престава да вярва, че може да бъде построен такъв град, в който хората някак си да са по-добри и удовлетворени.

Или, да вземем Шекспир. Тук съм работила с големите му трагедии като Хамлет, Отело. Всъщност, от тях не съм правила само Крал Лир. Ако доживея да такава възраст, в която мога да преосмисля нещата, когато човек стига до някаква почти аскетичност, примерно както в последните акварели на Дечко Узунов, ако сте ги виждали, които са прекрасни, тогава може би ... .

Съвременните хора - толкова цинични и консумативни, духовно нищи, ще ги хванат ли дилемите на класиците?

- Предпочитам вместо да говоря за хората, т.е за "тях", да говоря за "нас". По някакъв начин, дефинирайки тези проблеми, ние ставаме това, което работим. Изследвайки тези теми, съм виждала как актьорите стават по-различни. Няма друг начин, иначе би било театър в театъра. Защо се посвещаваме на такива големи теми? Абстрахирам се от естетичния образ при създаването на спектакъла. Говоря за вътрешния етичен мотив.

Да застанеш с цялата чистота на душата си, с цялата откритост на съществото си, първо да застанеш пред себе си, а после и пред публиката, и, ако имаш сили, да се запиташ дали проблемът те вълнува или не ... Всеки от участниците в екипа сам трябва да си отговори. Ако една тема не те вълнува, няма как тя да достигне до публиката.

Свръх-възбудата на играта на актьорите е същностна за Вашия подход като режисьор. Защо тя е толкова важна при "оживяването" на "мъртвия" според Вас текст?

- Моята театрална лексика наистина е свързана с превъзбудата от играта. Трябва ни превъзбуда у актьора, дори при игра с минимална жестикулация. Преживявала съм го и в статични пиеси като "В края на играта" на Самюъл Бекет,  или "Няма ток за електрическия стол" на Александър Секулов. Много по-голямо е предизвикателството от това да си лишен от възможността на експресията на тялото, дори на една единствена крачка, ... Това също може да носи превъзбуда от играта.

Степента на опиянение?

- Тя вече зависи от степента на таланта на актьора.

Сега, когато сме малко или повече отчуждени, театърът ни събира и съпреживяването е както индивидуално, така и колективно?

- Това е една специална конвенция. Без разлика дали се придържаме към формата на класическия театър, или към сегашната му форма. Това е една конвенция, взаимно съгласие: черната кутия, осветеният актьор, и притихналият салон.

Това много ни задължава ... В забързаното ни време, което е толкова ценно, ти вземаш от времето на зрителя. Някой е посветил на теб два часа от живота си.

Театърът все повече и повече ще се връща на истинското си място - да не бъде единствено елитарен. Станиславски, като говори за актьора, казва, че играта му е средство за публично усамотяване. Но е и публично съпреживяване. Това е много ценно. Театърът исторически е първата медия, сред това идва изобилието от нови медии ... Не мога и да помисля, не зная, дори само след една година, какво ще се случи ... Убедена съм, че в тази естествена конкуренция, театърът има своето запазено място.

Живият контакт, не е като виртуалния, нали? При живия контакт преосмисляш и преживяваш истински, независимо от условностите на театралната форма.

- Самата аз като зрител съм преживявала катарзис. Това е ставало при спектакли-събития. Може би се броят на пръстите на ръцете ми. Някои от тях съм гледала и преди повече от двадесет години. Но си спомням конкретни образи и метафори. Те оставят завинаги белег в душата на човека...

08.08.2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/liliya-abadzhieva-edin-netraditsionen-rezhisyor