Уникален български феномен

Уникален български феномен

                                                                       

От Ксения Киселинчева

Ако се осмелим да се върнем  назад във времето в средата на 19-ти век в поробена България ще се озовем в дълбок мрак. И в този мрак може да доловим как плахо просветват някакви светлинки на много места по българските земи. Това е точно времето, когато се отварят първите български класни училища около 1835г. в  Елена, Габрово, Копривщица и Пловдив. По същото време някои подбалкански градове се превръщат в оазиси на българщината. Те са си извоювали от турската власт специален статут - в тях няма турски махали и те са се утвърдили като проспериращи търговско-занаятчийски центрове, които търгуват с Европа, Африка и Близкия Изток. Революционните комитети, основани от Левски са създали мрежа, опасала цялата страна надлъж и шир. Написани са първите революционни песни, призоваващи българите към въоръжена борба за освобождението на Родината. Появяват се първите църковни настоятелства. От средата на ХIХ век се създават и първите читалища в Свищов, Шумен и Лом. От самото начало те утвърждават някои принципи, които се развиват и съхраняват и до днес – доброволни сдружения на обществени начала, финансирани от заможни българи и достъпни за всички възрасти и социални слоеве. Постепенно тези малки светлинки започват да светят из цялата страна. Това е своего рода културна революция чрез която бавно и мъчително започва да се възражда и утвърждава българската национална идентичност и да се формира мини модел на гражданското общество.

Дали и днес, не в условията на робство, а в условията на глобализация нашата национална идентичност не е поставена на изпитание и дали не е застрашена нейната неповторима същност? Още повече че, гражданското общество е недостатъчно развито и няма стабилни механизми да бъде коректив на деструктивните социални тенденции?

Българските апостоли на Възраждането – Левски, Раковски, Ботев, Каравелов, които подготвят революционната борба и Априлското въстание, са просветени и образовани люде. Те съзнават, че само българи, стремящи се към повече знание, могат да бъдат свободни и да създадат своя независима държава. Според тях тази държава трябва да се стреми към утвърждаване на европейския модел, но без да загуби богатството на националната си идентичност. По-конкретно да съхрани паметта за върховите достижения на най-старата държава в Европа – това са писмеността, фолклора и националните добродетели. За този сложен процес, който започва от нулата, огромна заслуга имат плеяда родолюбци – проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Никола Станев, Ячо Хлебаров и много други. Всеки от тях допринася в някакъв аспект за развитието на читалищата, за да станат такива, каквито са днес. В началния етап от развитието си читалищата са хранилища на българската духовност. Даряват се книги, получават се вестници и списания, изнасят се сказки на различни теми, дават се театрални представления, честват се обреди и ритуали, характерни за християнската вяра.

След Освобождението те стават хиляди и през 1911 г. се налага учредяването на Национален съюз на читалищата. Конгресът се  състои в София и се опитва да разреши много проблеми, преди всичко да уточни принципите на самоуправление на читалищата на обществени начала.  Еднакво важно е решаването на финансовите проблеми, което да съответства на подържането на този вид организация. На учредителния конгрес в София се стига до заключението, че за финансирането си читалищата трябва да разчитат повече на частната инициатива, а не само на държавата. За пръв председател е избран проф. Ив. Шишманов, който разработва законопроект, предвиждащ създаването на специален читалищен данък.

Следват години на поредица от опустошителни войни /1912-1918г/ и законът за читалищата е приет едва през 1927 г. Законът постановява, че читалищата се намират под надзора на министерството на народното просвещение. Предвижда се всяко населено място до 10 000 души да има читалище, а в по-големите селища да има квартални клонове.

Читалищата имат много и различни функции. Освен център за просвещение, те се превръщат в място за общуване, обмяна на идеи, място за изява на самодейни творци във фолклора - песни, танци и ръчни бродерии и шевици. Много е важно да подчертаем, че така те се превръщат в минимодел на гражданското общество. Това е вид самоорганизация на доброволни начала, чиито блага са достъпни за всички възрасти и социални групи. В този период между Първата и Втората Световна война се засилва предлагането на материали, списвани от най-блестящи български публицисти и писатели като Петко Р. Славейков, Драган Цанков, Любен Каравелов и Христо Ботев. В техните писания те разглеждат не само обществено-политически новини, но и научни вести, както и практически съвети, съответстващи на умственото и нравственото равнище на публиката от онова време.

Нов тласък на читалищното дело е поставянето на централно място на читалищната библиотека. Елементарните знания в училище трябва да бъдат разширени и задълбочени и именно тук е мястото на библиотеката. Една от целите на читалищата е да работят за тържеството на светлината над мрака, но според проф. Иван Шишманов, това не изчерпва тяхната мисия, особено в една млада държава, без големи традиции, току-що излязла от тежко политическо и духовно робство. Според него читалищата са призвани да вземат най-дейно участие в „обновата“ на нацията. Това предполага бавно и трудно развитие от по-ниски степени към по-високи, под едно мъдро ръководство. Само такова ръководство може да проведе този сложен процес, разчитайки на здравите устои в манталитета на народа - жажда за знание, готовност да жертва много за образование, привързаност към онези, които безрезервно служат на народа си.

Трябва да признаем, че по много причини, както изтъква и проф.  Шишманов, връзката между народа и неговата интелигенция е малко „разхлабена“. Въпреки, че са малко страните, където интелигенцията е плод на широкия демос, учените в България са синове на скромни занаятчии, търговци, свещеници, учители, зографи и т.н. Пак според него грехът е на тия, които дадоха волно или неволно основание на народа да се отвърне от интелигенцията, да се съмнява в нейната готовност да жертва всичко от себе си на полза роду. Но народопсихологията на българина е такава, че веднъж като е разколебана вярата му в нея е трудно да се спечели отново доверието му.

Освен проникването на добрата книга и в най-затънтеното място, в читалището трябва да прокънти и вдъхновяващото слово – народни четения, публични курсове, народни университети. Пример за това е Дания, където преди Първата световна война е имало около 70 народни университети. Разбира се, че това е една от предпоставките за просветено народовластие. Инициативата за народни курсове и университети трябва да идва отдолу както е на много места в Германия.

Четенията, сказките, курсовете и народните университети в България трябва да се допълват взаимно, както е например в Швеция. Както и досега хубавите сказки трябва да са онагледени със светлинни картини, кинематограф и диапозитиви. Днес видеоклиповете и документалните кадри също широко се ползват.

Театралните представления в читалищата трябва не само да забавляват, но и да поучават. Отново опитът на по-цивилизованите страни - Германия, Швеция, Дания, ни показва, че и най-малките села и градчета имат свои певчески хорове и оркестри.

От друга страна, читалищните салони трябва да служат за временни и постоянни изложби и музейни сбирки. Естествено ще дойде и желанието да се украсят помещенията с картини или портрети на основатели и дарители.

 Читалищните дейци могат да търсят подкрепа и от различни организации – дружества, съюзи, кооперации. На първо място това са учителски съюзи, женските дружества и не на последно място спортни дружества, въздържателни дружества, вегетариански и есперантски.

 Издаването на книги е също призвание на читалищата като средствата идват най-вече от абонаментна система. И пак според проф. Шишманов, читалищата биха могли да допринесат за развитието на книжовния език. Писателите ще се учат да пишат по-ясно и по-разбрано. Съкровищата скрити в Сборника за народни умотворения и други фолклорни издания чакат чародейци, които да ги вплетат в своето творчество. За писателя в читалищата се налага на първо място обаянието на живата реч. Простотата и красотата на словото не са противоположни понятия. Не трябва да забравяме и ползата от добре уредените клубове по рисуване и скулптура, театралните трупи, хоровите групи и фолклорните ансамбли.

Любопитно е, че в Лом се е състояло първото театро „Многострадалната Геновева“ в превод от немски на Кр. Пишурката. Цялото събитие е комично и трогателно описано от Ив. Вазов в „Под Игото“. Също така даскал Кръстю Пишурката поставя табелка „Читалище“ в една от стаите на класното училище. Там той подрежда учебници, книги, вестници и списания и превръща помещението в читалня за мало и голямо. Дейността на читалището продължава 155 години. Жаждата за знание е изначално присъща на хомо сапиенс и няма предели във времето и пространството.

Следващият етап на съществуване на читалищата е периода на Втората световна война. Голямата криза във всички направления се отразява и на тях, особено във финансово отношение. Читалищата оцеляват по това време, благодарение на благородни филантропи родолюбци, които са ги подкрепяли финансово и морално. Тяхната мотивация е да подържат да не угасне огънчето на този уникален български феномен от Възраждането, който утвърждава националната идентичност чрез образование и просвета.

След 9-септемврийския преврат от 1944 г, настъпват радикални промени във всички сфери на живота. Читалищното дело не прави изключение. Полагат се ситемни усилия за обезличаване на доброволния граждански характер на читалищата. Читалищната дейност се подчинява на новата идеология за възпитание на масите в комунистически дух. Традиционните чествания на религиозни и исторически празници отстъпват място на тържества, отбелязващи дати, свързани с историята на комунистическото движение. Вземат се драстични мерки да се наложи тоталитарна доминация. Библиотеките се прочистват от "упадъчни" буржоазни автори. Цензурира се репертоара на читалищните театри и кина. Лекционната дейност се заменя с различни форми на отявлена  идеологическа пропаганда. Записват се формално членове, които го правят за да имитират обществена дейност. През 1945 г. е издадена наредба-закон, съгласно която, читалищата се поставят под надзора на Министерството на пропагандата. Въпреки, че целите, формулирани в този акт, звучат в духа на традиционните дейности, всъщност от тях се изисква да станат „действителни членове на отечествено-фронтовската власт“. Но от друга страна през социалистическия период /1944-1989г/ се полагат усилия читалищата да се разширяват териториално и да се осигуряват материално. Това става с помощта на държавна субсидия, която нараства до 80-те години и вече представлява 80% от издръжката им. За съжаление през този период на държавна протекция, читалищата загубват нагласата да проявяват инициативност и гъвкавост.

След 90-те години на ХХ век, още в началото на прехода от социализъм към демокрация, читалищата започват да си възвръщат ролята на доброволни граждански сдружения, достъпни за всички възрасти и социални групи. Това е бавен и мъчителен процес на пренагласа, който нерядко взима жертви. Има случай, в които читалища се превръщат в дискотеки и бинго зали. Днес картината е много пъстра и противоречива. В някои населени места /Велинград, Лом, Благоевград/ кипи разнородна дейност на добри практики. Техните хорове, оркестри и танцови състави редовно взимат отличия на събори на народното творчество, напр. Копривщица и Рожен.  Докато на други места, например в редица столични общини, държавната субсидия „потъва“ в частни сметки. Съществува и другия парадокс: читалища оцеляват там, където се закриват училища, поради липса на деца. Тези читалища се превръщат в място за социални контакти, пенсионерски клубове, компютърни клубове за скайп-контакти на възрастните с децата и внуците в чужбина.

Да се подържат в днешно време читалищата е необходимо да се намерят нови партньорства с бизнеса, общините и НПО. Твърде малко направиха неправителствените организации в посока на мотивиране на гражданските общности да подържат традициите на читалищата. Затова се взе решение да се формират общински читалищни съюзи. Това всъщност е работеща традиция от средата на ХХ век. С финансовата децентрализация е необходимо общината да види свой партньор в лицето на читалището и да помага особено за поддържането на материалната база. Това партньорство трябва да се закрепи с договор, в който да са посочени взаимните задължения, както и сроковете за тяхното изпълнение. Следователно 10-15 читалища, обединени в регионален общински съюз подписват споразумение с общината, което е от взаимен интерес. Запазиха се някои елементи от социалистическия период, които са целесъобразни – например книгата за впечатления и препоръки. В нея може да се маркира определен проблем и да се подскаже рационално решение. Или пък да се препоръча нова форма на дейност, която съответства на интересите на младите поколения - рок състав, или хип-хоп танци.

Традиционно в населените места - църквата, училището и читалището са триадата, която е център на духовната част на общуването. Общината и пазарите са по-встрани като въплъщение на неизбежната битийност в живота на хората. Нито един голям православен празник, не се празнува тържествено без участието на читалището. Читалищните дейци възкресяват всички ритуали и обичаи, свързани с даден религиозен празник, както и се стараят да създават настроение, веселие и артистична наслада. Има какво да се направи във връзката между църквата и читалището, като се потърсят съвместни изяви. Например, по празниците на българската просвета и култура 11 и 24 май, българското духовенство трябва да засвиделства по-голямо съпричастие за поддържане на българската идентичност.

Не може да не признаем известни кризисни явления в читалищното дело в условията на пазарната икономика и глобализираната масова култура. За съжаление, не рядко сме свидетели на бездуховно консуматорство, което се налага от политическия и икономически елит и дори някои медии. Загубиха се истинските духовни ориентири и критерии в областта на творчеството и културата. Все повече се налага лошия долнопробен вкус, промотиран от таблоидите, телевизионните шоу и риалити програми, сапунките и крими сериалите, към които са особено податливи младите хора. Чалгализацията неизбежно влияе на естетическите и етичните ценности не само на младите, но тя ще се предава и на следващите поколения като неотменна част от техния манталитет. Вече споменахме, че не са малко читалищата, които се превърнаха в дискотеки и бинго зали. От друга страна, има читалища в Ловеч, Карлово, Калофер с прекрасни певчески и танцови състави, клубове по интереси от фотография до компютърно програмиране. Това е социално-значим начин да се отклонят тинейджърите от дрогата, катастрофи в пияно състояние и хулигански прояви. Вместо това, те могат да придобиват знания и умения в желана от тях област. И това може да бъде начален тласък за бъдещата им професия. Читалищата като обществени средища са много чувствителни към политическата нестабилност и към пренебрежителното отношение на държавата относно увеличаване на субсидията. Не се оценяват достатъчно делата, които доброволците вършат  в полза на обществото.

Независимо от всичко, през преходния период театралните постановки си извоюват достойно място в самодейните трупи у нас и стават носители на безброй престижни награди и отличия. Има и други придобивки, достойни за гордост. Библиотеките са осъвременени, за да отговарят на информационната ера. Ломската читалищна библиотека има с какво да се похвали за 155 години от създаването си. Тя съхранява над 111 000 библиотечни единици, сред които старопечатни и ценни книги. Операта и балетът също се постигнали бляскаво развитие през последните години в Лом. Тук  има и обединена школа по изкуствата, която през 2015 г. чества 60-годишен юбилей. Тя е люпилня за млади таланти, някои от които вече са утвърдени професионалисти, с признание в България и чужбина.  Особена гордост за читалището е новият интернет център създаден по проект „Глобални библиотеки“. Той е достъпен за всеки, с което се изпълнява една от исконните функции на читалището – социалната.

Битката за отстояване правото на съществуване на читалищата продължава и до днес. Тя се изостря през 1990 г., когато е премахнат стария закон за читалищата, а новия се приема чак 1996 г. За съжаление оплетоха читалищата в различни закони и започнаха да ги третират като „учреждения“. Новият закон не се спазва ,нито от държавата, нито от общините. Много неща трябва да се променят – не само връзката на читалищата с държавата и общините, но и взаимопощта между читалищата в рамките на отделната административна единица. Всяко читалище трябва да набира своя членска маса, от която да се издържа – членски внос, дарения и др. По този начин читалищата се явяват най-голямата доброволна организация в България. Трябва да има промени и в отношението към сградния фонд и неговата поддръжка. Читалищните сгради са 95% публична обществена собственост. Например, издръжката на една сграда изчерпва целия годишен бюджет и за отопление не остават средства. Общините имат право по закон да съ-финансират читалищата, но това се случва само на някои места. Други читалища сами намират път към бизнеса и получават не малка финансова помощ. Все в името на възрожденската идея да се запази огънчето да не изгасне. Въпреки всички трудности интересът на хората към читалищата се възвръща. Там те могат да общуват реално, а не виртуално, да прочетат книга или списание, да се научат на танц или на песен. Слава Богу, пикът на чалгата отмина и младите хора проявяват интерес да се учат да свирят на народни инструменти /тамбура, гайда, гъдулка, акордеон/ да играят хора и да пеят песни. Голям подем се забелязва при фолклорните събори в Копривщица, Рожен, Гела и др. През 2016 г. ЮНЕСКО обяви фестивалът в Копривщица за институция, която опазва нематериалното културно наследство.

В наше време читалищата кандидатстват и по евро-проекти. Например, читалищата в Златоград и Хисаря бяха реновирани по проект и привличат много млади хора както и туристи, които разглеждат временните и постоянните музейни сбирки. За да се задържи тази положителна тенденция, читалищата трябва да се впишат в националната стратегия за култура.

Трябва да се отбележи, че читалището е школа за гражданско самосъзнание и поведение, то е брънка в мрежата на гражданското общество. То може да си взаимодейства със социалните мрежи и уличните протести.

Има и едно ново явление, което дава по-голяма надежда и упование, че българският дух ще се съхрани във времето въпреки всички превратности на историята. Това са българите по света - една втора България, която започват да полага все повече усилия да предаде най-ценното от нашата култура в наследство на поколенията.

Например, в Амстердам тази година беше проведен фестивал "Рисунка, песен, танц", организиран от българското училище при посолството. Фестивалът привлича деца от пет други европейски страни. Такива фестивали се предвижда да се провеждат ежегодно, където има българска диаспора. Какво по-голямо богатство от това да носиш едновременно културното наследство на своите предци и ценностите на страната, в която живееш. Съхраняването на българската култура в чужбина се случва в клубове към българските училища, което е в духа на читалищата. Тази нова инициатива е все още крехка, като се има предвид бързо променливия и несигурен свят, в бесен ритъм на иновации и разкъсван от тероризъм и хибридни войни. Но няма проправена пътека без човешки стъпки. За да я има пътеката, трябва да има човешки стъпки ден след ден. Приемствеността е черта и на пътищата и на културите. Или, духовното е като огън, който трябва да бъде подържан, за да свети ярко в тъмнината на неизвестното бъдеще.