Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят

Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят

Ксения Кисeлинчева

Нийл Саймън е един от най-успешните американски драматурзи на комедията, която варира от комедия на ситуацията до черна комедия. Той е написал повече от 30 пиеси и почти толкова сценарии на адаптации на негови пиеси. Носител е на голям брой награди „Пулицър“ и „Тони“. Писателят често е сравняван с леката хаплива комедия на Ноел Кауърд  в британския театър от 20 години на ХХ век. Лицемерието, преструвката и несъответствието между думи и дела са само някои от пороците на човешката природа, които той изобличава и подиграва. Саймън израства в Ню Йорк по време на голямата депресия, която засяга финансово и неговото семейство. Той често търси бягство от реалността в киносалоните, където е запленен от филмите на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. След като завършва училище, Нийл започва да пише комедийни сценарии за радио и телевизия. Сюжетите на пиесите му са фокусирани върху семейни конфликти, изневяра, съперничество между братя и сестри, трудностите на съзряването и страха от остаряване. Диалозите в пиесите му са като игра на пинг понг и са рядка сплав от реализъм, хумор и сериозност и публиката лесно се идентифицира с тях.  Когато започва своята кариера през 50-те години той разобличава предразсъдъците и ограниченото мислене на т.н. „тихо мнозинство“. Негов прицел е средната класа, която е комформистка по дух и материалистична по ценности.  Самият автор казва, че фокусът му не е върху политиката, а върху конфликтите между хората, които нарича „малките битки“, но те водят до големите битки. Дилемата на героите му е главен източник на комичното и колкото по-нерешима е тя, толкова по-неадекватно и забавно е поведението на персонажите.

Съдбоносен обрат в кариерата на Н. Саймън идва с успеха на неговата пиеса „Хайде, надуй рога“ , поставена през 1961 г. Той признава, че трябва да пише за това, което знае от личен опит и затова сюжетът на пиесата е свързан с неговото собствено семейство и по-конкретно с конфликтите между родители и деца. Бащата, който има патриархални разбирания не одобрява опита на двамата си сина да бъдат независими. Също така той не им гласува доверие да ги допусне в своя бизнес. Въпреки всичко, младежите се изнасят на квартира и минават през обичайното експериментиране с работа на парче, и с момичета, което е описано от автора с много комични реплики и абсурдни ситуации. След поредица от обрати на съдбата, бащата най-накрая се помирява със синовете си и започва да се отнася с тях като с големи хора. Саймън избира хепиенд за пиесата, характерен за телевизионната комедия. В тази пиеса той все още не е овладял изкуството да изгражда завършени характери на своите герои – тираничният баща е по-убедителен образ, докато майката и синовете са малко или повече стереотипни.

През 1965 г. неговата пиеса „Странната двойка“ е поставена в престижен театър в Ню Йорк. Първоначално пиесата е замислена като черна комедия, като авторът се опитва да надхвърли границите на ситуационната комедия каквато е предишната. Обаче, резултатът е смесица от остроумни гегове на черната комедия и хепиенд на леката комедия. Мизансценът през цялата пиеса е един и същ – една стая в жилището на един от героите Оскар, където той играе покер с приятели един път седмично. Що се отнася до характерите на главните герои, Оскар и Феликс, те са по-скоро стереотипни, но не им липсва индивидуалност. Двамата герои са изоставени от жените си и решават да живеят заедно. Този експеримент  поражда множество комични ситуации, тъй като те са абсолютни антиподи. Опитът на Оскар да покани две сестри на парти се проваля напълно от Феликс, който занимава компанията със своите брачни проблеми и проваля вечерта. След като изгонва Феликс от апартамента си, на Оскар започва да му липсва неговото присъствие и да се чувства виновен. Настъпва обрат в действието, когато Феликс идва да си вземе багажа, придружен от двете сестри, които му съчувстват и са го поканили да живее с тях. В тази пиеса авторът е верен на своя композиционен принцип да създава конфликтна ситуация във всяка сцена и след това да намира бърза развръзка. Седмичната игра на покер е забавен фон, на който изпъкват по-добре перипетиите и обратите в отношенията на главните герои. Обединени от общата съдба, героите не променят негативните страни на характерите си и стигат до логичната раздяла. Парадоксалното е, че след раздялата те се променят положително и всъщност печелят от съжителството си.

Наи-хубавата пиеса на Саймън от 70-те години е „Затворникът от второ авеню“ и отново е поставена в Ню Йорк. Темата на пиесата е пропастта между манталитета и начина на живот на „тихото мнозинство“ и бурните промени в американското общество през 70-те години. Фокусът е върху белият мъж от средната класа, който е изваден от равновесие от шокиращите за него промени. Главният герой  Мел Едисън се чувства не на място ,и губейки работата си, изпада в депресия и става неадекватен. Консервативният социален тип на героя не приема демократичните промени в обществото и не може да се приспособи към тях. Неговата съдба е едновременно трагикомична и емблематична за повечето представители на средната класа, които загубват самочувствието си и основите на ценностната си система. Мел започва да вярва, че навсякъде около него има конспирация, което създава много комични недоразумения. Авторът гради умело комични ситуации от интерпретацията на Мел на телевизионните новини, в които той вижда краят на света. Главният герой страда от остро чувство на недоверие към правителството и всички институции ,и дори се съмнява в собствените си възможности да защити семейството си от хаоса около него. Даже и в собствения си апартамент, той не се чувства защитен и смята поведението на всички съседи за подозрително. От своя страна, те не пропускат да го дразнят и дори го заливат с кофа с вода, когато той държи речи на балкона си. Елементите на черната комедия се съдържат най-вече в отношенията между него и две негови съседки - стюардеси, които той набеждава, че са проститутки.

Една от темите, които разделя обществото в Америка през 70-години е позицията на радикалните феминистки, че правата но жените са свързани със сексуалната свобода между половете. Според Мел, сексуалната свобода пречи на жената да изпълнява ролята на домакиня и майка. Той изпитва ужас, че жените ще отнемат работните места на мъжете и, че няма да си намери повече работа. В пиесата настъпва обрат, когато и жена му изгубва работата си - тогава героят излиза от депресивното си състояние и си връща ролята на мъжа в къщата. И тук авторът изгражда образа на главния герой с похватите на черната комедия и ,завършва с хепиенд.

Критиката не винаги е ласкава към него, но някои от пиесите му остават емблематични за своето време като „Странната двойка“ и „Боси в парка“, която е адаптирана за филм. Някои критици го сравняват с Алън Ейкборн, съвременен британски драматург, но посочват липсата на саркастично разобличаване на важни социални проблеми в пиесите на Саймън. Но и в 21 век пиесите му  запазват своето актуално звучене и продължават да се поставят в САЩ и  много страни в Европа.

Публикувано в Списание за университетска култура НБУ бр.38 2018г.