Интервю с Любка Биаджони "Моят стил на музициране е може би и мой стил на живот"

Интервю с Любка Биаджони

"Моят стил на музициране е може би и мой стил на живот"

Любка Биаджони цу Гутенберг или "баронесата с палка" е една от малкото жени-диригенти, която се е утвърдила в световен мащаб със свой ярко индивидуален стил на музициране. На сцената тя е пленителна и харизматична, страстно отдадена на духа на музиката и на музикантите, така че публиката е напълно омагьосана. Трудно е да се изброят нейните престижни изяви като гост-диригент: Арена ди Верона, Варшавската филхармония, Пражски камерен оркестър, Виенски камерен оркестър, Hofer Symphoniker ‑ Германия и други. От 2012 до 2015 е щатен диригент на Софийската филхармония. На 24 октомври 2015 тя се представя за първи път в зала България със своя оркестър "София Симфоникс" и със солист - първата виола на Миланската скала.

Л. Биаджони печели първите награди на конкурса за диригенти на Виенския камерен оркестър (1996) и на Европейския конкурс за дирижиране на опера "Франко Капуана" в Сполето (2002). Заедно със съпруга си Енох цу Гутенберг основава в 2000 година един от най-стилните фестивали за класическа музика в Германия.

Любка Биаджони представя пред софийската публика своя „Травиата” от Джузепе Верди на 14 февруари 2016, от 19 часа, в зала 1 на Националния дворец на културата. 

- Бихте ли споделили какви са разликите, когато дирижирате, от една страна, готово сформиран оркестър, и от друга страна, свой оркестър или хор, в който подбирате музикантите по свой усет и преценка?

- Разликите на се малко. Често в готовите оркестри или хорове има хора, които трудна откликват на предложенията или желанията на диригента и тогава естествено резултатите на са такива, каквито диригентът би искал. Един оркестър като "София Симфоникс" е мечта, защото всеки музикант идва на работа с огромно желание, а не по задължение. В резултат на тази позитивна нагласа музиката звучи автентично пречупена през моята интерпретация.

- Какво Ви накара да изберете български музиканти при възможността да избирате музиканти от цял свят?

- Избрах музиканти от България, защото най-много обичам да работя с тях. Работила съм с много други оркестри, но никой не е реагирал на моите музикални идеи така точно, както музикантите от България.

- Как бихте определили Вашия стил на музициране? Някои музиканти, работили с Вас, казват, че имате ярко индивидуален стил на музициране. Успявате да изтръгнете неговото следване от музикантите с магическа сила.

- Моят стил на музициране е може би и мой стил на живот. За съжаление нещата се промениха много през последните двайсетина години. Моят индивидуален стил на работа също претърпя промени, съобразно с музикалните изисквания. Най-последно двама диригенти са ме оформяли в най‑голяма степен като индивидуален почерк. Първият е Густав Кун по отношение на операта и пост‑романтичната музика. Вторият е съпругът ми Енох цу Гутенберг, от когото най-много съм научила как да се предава на другите собствената интерпретация, фразирането и дълбокият респект към музикалният текст.

- Доколко се чувствате привързана към българската култура и по-специално към музикалната ни традиция? Плюсове и минуси?

- Към българската култура се чувствам привързана, защото детството през лятото го прекарвах в България. Имам невероятни спомени от хиляди неща:  когато ходехме на Черно море с  родителите ми през ваканцията, във всеки ресторант имаше музика и аз обожавах да я слушам. Тези изживявания няма да забравя никога. Всички концерти, които слушах в зала „България” бяха за мен истинско събитие.

- Какво най-ценно научихте в Консерваторията в София? Кои преподаватели са оставили най-трайна следа при формирането Ви като диригент?

- Като студентка в Консерваторията ме формираха като музикант учители като Георги Робев, Влади Симеонов, Нева Кръстева, Александър Текелиев.

- Кои световни диригенти цените най-много?

- Наред споменатите вече Густав Кун и моят съпруг Енох цу Гутенберг, един диригент, когото високо ценя, е Ленард Бърнстейн.

- Към коя диригентска школа се причислявате?

- Не смятам, че принадлежа на специална диригентска школа. Но ако знам да дирижирам хор, това е благодарение на Георги Робев; за операта е Густав Кун; за Бах, Хайдн, Моцарт, Бетовен и  Хендел – това е Енох цу Гутенберг.

- Бихте ли разказала за фестивалите, които организирате със съпруга си в Германия?

- Със съпруга ми създадохме през 2000-та година Фестивала Херринкимзе. На него всяка година идват световноизвестни диригенти, певци, оркестри, които поднасят на публиката уникални музикални моменти. Аз имах също щастието да дирижирам престижни оркестри като Bayrische Rundfunk, Симфония Варсовия и три пъти Софийска филхармония, с оперите „Набуко”, „Фалстаф” и „Ариадне в Наксос”. Сега дирижирам от няколко години и моят оркестър и хор „София Симфоникс”. Оркестрите, които ни гостуват са Лондонският филхармоничен оркестър,  Бамбергер Симфоникер и други.

- Известно е, че Вие се проявявате и като режисьор‑постановчик: сценография, костюми, осветление. Смятате ли, че по този начин цялостното въздействие е по‑органично?

- На времето като бях асистент на Густав Кун се научих как се правят опери – от начало до край, режисура, костюми и т.н., защото той самият правеше такива продукции. По времето на  Верди и Вагнер не е имало режисьори, никой не е отговарял за костюмите и т.н. Певците са били някак си облечени и са знаели какво  и как да покажат. Уточнявало се е къде да влязат, да излязат. И това е било всичко. Споменатите композитори са искали цялостното изживяване и концерт да е точно и затова  те са правили много за сцената, избирали са певците, или както при Вагнер – той дори е писал текстовете.

Намирам в днешно време прекалено вниманието към режисурата и костюмите, сценографията – като, че ли те определят качеството на една опера.  Режисьори дилетанти понякога се опитват  да правят някакви режисури, без да познават нотите или партитурата.  Те изнасилват историята с друга история, измислена от тях. Слагат певците в кофи за боклук с маши или ги качват на 20 метра височина. Всичко е търсене на евтина провокация, за да се напише в критиката колко гениална и оригинална е режисурата. Но че публиката или певците страдат от този ужас, това не интересува дилетант-режисьорите. И ако певците кажат нещо против режисьора, няма да са поканени повече. Затова често мълчат.

Музиката често остава назад. Никой не се интересува как се интерпретира тя. Всеки чете надписи, като че ли в операта това е най-важното. Който ходи на опера, би трябвало вече да е прочел съдържанието в къщи, а не са го чете на концерта. Аз се старая всичко това да се изчисти и да се върне операта към музиката, към истинската природа на това изкуство – без провокации, без книги за обясняване на режисурата, а просто се опитвам да покажа красотата на музиката в нейната същност. 

Предадено за публикуване в Интернет изданието на вестник "Животът днес"

13.02.2016