Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят

Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят

Ксения Кисeлинчева

Нийл Саймън е един от най-успешните американски драматурзи на комедията, която варира от комедия на ситуацията до черна комедия. Той е написал повече от 30 пиеси и почти толкова сценарии на адаптации на негови пиеси. Носител е на голям брой награди „Пулицър“ и „Тони“. Писателят често е сравняван с леката хаплива комедия на Ноел Кауърд  в британския театър от 20 години на ХХ век. Лицемерието, преструвката и несъответствието между думи и дела са само някои от пороците на човешката природа, които той изобличава и подиграва. Саймън израства в Ню Йорк по време на голямата депресия, която засяга финансово и неговото семейство. Той често търси бягство от реалността в киносалоните, където е запленен от филмите на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. След като завършва училище, Нийл започва да пише комедийни сценарии за радио и телевизия. Сюжетите на пиесите му са фокусирани върху семейни конфликти, изневяра, съперничество между братя и сестри, трудностите на съзряването и страха от остаряване. Диалозите в пиесите му са като игра на пинг понг и са рядка сплав от реализъм, хумор и сериозност и публиката лесно се идентифицира с тях.  Когато започва своята кариера през 50-те години той разобличава предразсъдъците и ограниченото мислене на т.н. „тихо мнозинство“. Негов прицел е средната класа, която е комформистка по дух и материалистична по ценности.  Самият автор казва, че фокусът му не е върху политиката, а върху конфликтите между хората, които нарича „малките битки“, но те водят до големите битки. Дилемата на героите му е главен източник на комичното и колкото по-нерешима е тя, толкова по-неадекватно и забавно е поведението на персонажите.

Съдбоносен обрат в кариерата на Н. Саймън идва с успеха на неговата пиеса „Хайде, надуй рога“ , поставена през 1961 г. Той признава, че трябва да пише за това, което знае от личен опит и затова сюжетът на пиесата е свързан с неговото собствено семейство и по-конкретно с конфликтите между родители и деца. Бащата, който има патриархални разбирания не одобрява опита на двамата си сина да бъдат независими. Също така той не им гласува доверие да ги допусне в своя бизнес. Въпреки всичко, младежите се изнасят на квартира и минават през обичайното експериментиране с работа на парче, и с момичета, което е описано от автора с много комични реплики и абсурдни ситуации. След поредица от обрати на съдбата, бащата най-накрая се помирява със синовете си и започва да се отнася с тях като с големи хора. Саймън избира хепиенд за пиесата, характерен за телевизионната комедия. В тази пиеса той все още не е овладял изкуството да изгражда завършени характери на своите герои – тираничният баща е по-убедителен образ, докато майката и синовете са малко или повече стереотипни.

През 1965 г. неговата пиеса „Странната двойка“ е поставена в престижен театър в Ню Йорк. Първоначално пиесата е замислена като черна комедия, като авторът се опитва да надхвърли границите на ситуационната комедия каквато е предишната. Обаче, резултатът е смесица от остроумни гегове на черната комедия и хепиенд на леката комедия. Мизансценът през цялата пиеса е един и същ – една стая в жилището на един от героите Оскар, където той играе покер с приятели един път седмично. Що се отнася до характерите на главните герои, Оскар и Феликс, те са по-скоро стереотипни, но не им липсва индивидуалност. Двамата герои са изоставени от жените си и решават да живеят заедно. Този експеримент  поражда множество комични ситуации, тъй като те са абсолютни антиподи. Опитът на Оскар да покани две сестри на парти се проваля напълно от Феликс, който занимава компанията със своите брачни проблеми и проваля вечерта. След като изгонва Феликс от апартамента си, на Оскар започва да му липсва неговото присъствие и да се чувства виновен. Настъпва обрат в действието, когато Феликс идва да си вземе багажа, придружен от двете сестри, които му съчувстват и са го поканили да живее с тях. В тази пиеса авторът е верен на своя композиционен принцип да създава конфликтна ситуация във всяка сцена и след това да намира бърза развръзка. Седмичната игра на покер е забавен фон, на който изпъкват по-добре перипетиите и обратите в отношенията на главните герои. Обединени от общата съдба, героите не променят негативните страни на характерите си и стигат до логичната раздяла. Парадоксалното е, че след раздялата те се променят положително и всъщност печелят от съжителството си.

Наи-хубавата пиеса на Саймън от 70-те години е „Затворникът от второ авеню“ и отново е поставена в Ню Йорк. Темата на пиесата е пропастта между манталитета и начина на живот на „тихото мнозинство“ и бурните промени в американското общество през 70-те години. Фокусът е върху белият мъж от средната класа, който е изваден от равновесие от шокиращите за него промени. Главният герой  Мел Едисън се чувства не на място ,и губейки работата си, изпада в депресия и става неадекватен. Консервативният социален тип на героя не приема демократичните промени в обществото и не може да се приспособи към тях. Неговата съдба е едновременно трагикомична и емблематична за повечето представители на средната класа, които загубват самочувствието си и основите на ценностната си система. Мел започва да вярва, че навсякъде около него има конспирация, което създава много комични недоразумения. Авторът гради умело комични ситуации от интерпретацията на Мел на телевизионните новини, в които той вижда краят на света. Главният герой страда от остро чувство на недоверие към правителството и всички институции ,и дори се съмнява в собствените си възможности да защити семейството си от хаоса около него. Даже и в собствения си апартамент, той не се чувства защитен и смята поведението на всички съседи за подозрително. От своя страна, те не пропускат да го дразнят и дори го заливат с кофа с вода, когато той държи речи на балкона си. Елементите на черната комедия се съдържат най-вече в отношенията между него и две негови съседки - стюардеси, които той набеждава, че са проститутки.

Една от темите, които разделя обществото в Америка през 70-години е позицията на радикалните феминистки, че правата но жените са свързани със сексуалната свобода между половете. Според Мел, сексуалната свобода пречи на жената да изпълнява ролята на домакиня и майка. Той изпитва ужас, че жените ще отнемат работните места на мъжете и, че няма да си намери повече работа. В пиесата настъпва обрат, когато и жена му изгубва работата си - тогава героят излиза от депресивното си състояние и си връща ролята на мъжа в къщата. И тук авторът изгражда образа на главния герой с похватите на черната комедия и ,завършва с хепиенд.

Критиката не винаги е ласкава към него, но някои от пиесите му остават емблематични за своето време като „Странната двойка“ и „Боси в парка“, която е адаптирана за филм. Някои критици го сравняват с Алън Ейкборн, съвременен британски драматург, но посочват липсата на саркастично разобличаване на важни социални проблеми в пиесите на Саймън. Но и в 21 век пиесите му  запазват своето актуално звучене и продължават да се поставят в САЩ и  много страни в Европа.

Публикувано в Списание за университетска култура НБУ бр.38 2018г.

Уникален български феномен

Уникален български феномен

                                                                       

От Ксения Киселинчева

Ако се осмелим да се върнем  назад във времето в средата на 19-ти век в поробена България ще се озовем в дълбок мрак. И в този мрак може да доловим как плахо просветват някакви светлинки на много места по българските земи. Това е точно времето, когато се отварят първите български класни училища около 1835г. в  Елена, Габрово, Копривщица и Пловдив. По същото време някои подбалкански градове се превръщат в оазиси на българщината. Те са си извоювали от турската власт специален статут - в тях няма турски махали и те са се утвърдили като проспериращи търговско-занаятчийски центрове, които търгуват с Европа, Африка и Близкия Изток. Революционните комитети, основани от Левски са създали мрежа, опасала цялата страна надлъж и шир. Написани са първите революционни песни, призоваващи българите към въоръжена борба за освобождението на Родината. Появяват се първите църковни настоятелства. От средата на ХIХ век се създават и първите читалища в Свищов, Шумен и Лом. От самото начало те утвърждават някои принципи, които се развиват и съхраняват и до днес – доброволни сдружения на обществени начала, финансирани от заможни българи и достъпни за всички възрасти и социални слоеве. Постепенно тези малки светлинки започват да светят из цялата страна. Това е своего рода културна революция чрез която бавно и мъчително започва да се възражда и утвърждава българската национална идентичност и да се формира мини модел на гражданското общество.

Дали и днес, не в условията на робство, а в условията на глобализация нашата национална идентичност не е поставена на изпитание и дали не е застрашена нейната неповторима същност? Още повече че, гражданското общество е недостатъчно развито и няма стабилни механизми да бъде коректив на деструктивните социални тенденции?

Българските апостоли на Възраждането – Левски, Раковски, Ботев, Каравелов, които подготвят революционната борба и Априлското въстание, са просветени и образовани люде. Те съзнават, че само българи, стремящи се към повече знание, могат да бъдат свободни и да създадат своя независима държава. Според тях тази държава трябва да се стреми към утвърждаване на европейския модел, но без да загуби богатството на националната си идентичност. По-конкретно да съхрани паметта за върховите достижения на най-старата държава в Европа – това са писмеността, фолклора и националните добродетели. За този сложен процес, който започва от нулата, огромна заслуга имат плеяда родолюбци – проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Никола Станев, Ячо Хлебаров и много други. Всеки от тях допринася в някакъв аспект за развитието на читалищата, за да станат такива, каквито са днес. В началния етап от развитието си читалищата са хранилища на българската духовност. Даряват се книги, получават се вестници и списания, изнасят се сказки на различни теми, дават се театрални представления, честват се обреди и ритуали, характерни за християнската вяра.

След Освобождението те стават хиляди и през 1911 г. се налага учредяването на Национален съюз на читалищата. Конгресът се  състои в София и се опитва да разреши много проблеми, преди всичко да уточни принципите на самоуправление на читалищата на обществени начала.  Еднакво важно е решаването на финансовите проблеми, което да съответства на подържането на този вид организация. На учредителния конгрес в София се стига до заключението, че за финансирането си читалищата трябва да разчитат повече на частната инициатива, а не само на държавата. За пръв председател е избран проф. Ив. Шишманов, който разработва законопроект, предвиждащ създаването на специален читалищен данък.

Следват години на поредица от опустошителни войни /1912-1918г/ и законът за читалищата е приет едва през 1927 г. Законът постановява, че читалищата се намират под надзора на министерството на народното просвещение. Предвижда се всяко населено място до 10 000 души да има читалище, а в по-големите селища да има квартални клонове.

Читалищата имат много и различни функции. Освен център за просвещение, те се превръщат в място за общуване, обмяна на идеи, място за изява на самодейни творци във фолклора - песни, танци и ръчни бродерии и шевици. Много е важно да подчертаем, че така те се превръщат в минимодел на гражданското общество. Това е вид самоорганизация на доброволни начала, чиито блага са достъпни за всички възрасти и социални групи. В този период между Първата и Втората Световна война се засилва предлагането на материали, списвани от най-блестящи български публицисти и писатели като Петко Р. Славейков, Драган Цанков, Любен Каравелов и Христо Ботев. В техните писания те разглеждат не само обществено-политически новини, но и научни вести, както и практически съвети, съответстващи на умственото и нравственото равнище на публиката от онова време.

Нов тласък на читалищното дело е поставянето на централно място на читалищната библиотека. Елементарните знания в училище трябва да бъдат разширени и задълбочени и именно тук е мястото на библиотеката. Една от целите на читалищата е да работят за тържеството на светлината над мрака, но според проф. Иван Шишманов, това не изчерпва тяхната мисия, особено в една млада държава, без големи традиции, току-що излязла от тежко политическо и духовно робство. Според него читалищата са призвани да вземат най-дейно участие в „обновата“ на нацията. Това предполага бавно и трудно развитие от по-ниски степени към по-високи, под едно мъдро ръководство. Само такова ръководство може да проведе този сложен процес, разчитайки на здравите устои в манталитета на народа - жажда за знание, готовност да жертва много за образование, привързаност към онези, които безрезервно служат на народа си.

Трябва да признаем, че по много причини, както изтъква и проф.  Шишманов, връзката между народа и неговата интелигенция е малко „разхлабена“. Въпреки, че са малко страните, където интелигенцията е плод на широкия демос, учените в България са синове на скромни занаятчии, търговци, свещеници, учители, зографи и т.н. Пак според него грехът е на тия, които дадоха волно или неволно основание на народа да се отвърне от интелигенцията, да се съмнява в нейната готовност да жертва всичко от себе си на полза роду. Но народопсихологията на българина е такава, че веднъж като е разколебана вярата му в нея е трудно да се спечели отново доверието му.

Освен проникването на добрата книга и в най-затънтеното място, в читалището трябва да прокънти и вдъхновяващото слово – народни четения, публични курсове, народни университети. Пример за това е Дания, където преди Първата световна война е имало около 70 народни университети. Разбира се, че това е една от предпоставките за просветено народовластие. Инициативата за народни курсове и университети трябва да идва отдолу както е на много места в Германия.

Четенията, сказките, курсовете и народните университети в България трябва да се допълват взаимно, както е например в Швеция. Както и досега хубавите сказки трябва да са онагледени със светлинни картини, кинематограф и диапозитиви. Днес видеоклиповете и документалните кадри също широко се ползват.

Театралните представления в читалищата трябва не само да забавляват, но и да поучават. Отново опитът на по-цивилизованите страни - Германия, Швеция, Дания, ни показва, че и най-малките села и градчета имат свои певчески хорове и оркестри.

От друга страна, читалищните салони трябва да служат за временни и постоянни изложби и музейни сбирки. Естествено ще дойде и желанието да се украсят помещенията с картини или портрети на основатели и дарители.

 Читалищните дейци могат да търсят подкрепа и от различни организации – дружества, съюзи, кооперации. На първо място това са учителски съюзи, женските дружества и не на последно място спортни дружества, въздържателни дружества, вегетариански и есперантски.

 Издаването на книги е също призвание на читалищата като средствата идват най-вече от абонаментна система. И пак според проф. Шишманов, читалищата биха могли да допринесат за развитието на книжовния език. Писателите ще се учат да пишат по-ясно и по-разбрано. Съкровищата скрити в Сборника за народни умотворения и други фолклорни издания чакат чародейци, които да ги вплетат в своето творчество. За писателя в читалищата се налага на първо място обаянието на живата реч. Простотата и красотата на словото не са противоположни понятия. Не трябва да забравяме и ползата от добре уредените клубове по рисуване и скулптура, театралните трупи, хоровите групи и фолклорните ансамбли.

Любопитно е, че в Лом се е състояло първото театро „Многострадалната Геновева“ в превод от немски на Кр. Пишурката. Цялото събитие е комично и трогателно описано от Ив. Вазов в „Под Игото“. Също така даскал Кръстю Пишурката поставя табелка „Читалище“ в една от стаите на класното училище. Там той подрежда учебници, книги, вестници и списания и превръща помещението в читалня за мало и голямо. Дейността на читалището продължава 155 години. Жаждата за знание е изначално присъща на хомо сапиенс и няма предели във времето и пространството.

Следващият етап на съществуване на читалищата е периода на Втората световна война. Голямата криза във всички направления се отразява и на тях, особено във финансово отношение. Читалищата оцеляват по това време, благодарение на благородни филантропи родолюбци, които са ги подкрепяли финансово и морално. Тяхната мотивация е да подържат да не угасне огънчето на този уникален български феномен от Възраждането, който утвърждава националната идентичност чрез образование и просвета.

След 9-септемврийския преврат от 1944 г, настъпват радикални промени във всички сфери на живота. Читалищното дело не прави изключение. Полагат се ситемни усилия за обезличаване на доброволния граждански характер на читалищата. Читалищната дейност се подчинява на новата идеология за възпитание на масите в комунистически дух. Традиционните чествания на религиозни и исторически празници отстъпват място на тържества, отбелязващи дати, свързани с историята на комунистическото движение. Вземат се драстични мерки да се наложи тоталитарна доминация. Библиотеките се прочистват от "упадъчни" буржоазни автори. Цензурира се репертоара на читалищните театри и кина. Лекционната дейност се заменя с различни форми на отявлена  идеологическа пропаганда. Записват се формално членове, които го правят за да имитират обществена дейност. През 1945 г. е издадена наредба-закон, съгласно която, читалищата се поставят под надзора на Министерството на пропагандата. Въпреки, че целите, формулирани в този акт, звучат в духа на традиционните дейности, всъщност от тях се изисква да станат „действителни членове на отечествено-фронтовската власт“. Но от друга страна през социалистическия период /1944-1989г/ се полагат усилия читалищата да се разширяват териториално и да се осигуряват материално. Това става с помощта на държавна субсидия, която нараства до 80-те години и вече представлява 80% от издръжката им. За съжаление през този период на държавна протекция, читалищата загубват нагласата да проявяват инициативност и гъвкавост.

След 90-те години на ХХ век, още в началото на прехода от социализъм към демокрация, читалищата започват да си възвръщат ролята на доброволни граждански сдружения, достъпни за всички възрасти и социални групи. Това е бавен и мъчителен процес на пренагласа, който нерядко взима жертви. Има случай, в които читалища се превръщат в дискотеки и бинго зали. Днес картината е много пъстра и противоречива. В някои населени места /Велинград, Лом, Благоевград/ кипи разнородна дейност на добри практики. Техните хорове, оркестри и танцови състави редовно взимат отличия на събори на народното творчество, напр. Копривщица и Рожен.  Докато на други места, например в редица столични общини, държавната субсидия „потъва“ в частни сметки. Съществува и другия парадокс: читалища оцеляват там, където се закриват училища, поради липса на деца. Тези читалища се превръщат в място за социални контакти, пенсионерски клубове, компютърни клубове за скайп-контакти на възрастните с децата и внуците в чужбина.

Да се подържат в днешно време читалищата е необходимо да се намерят нови партньорства с бизнеса, общините и НПО. Твърде малко направиха неправителствените организации в посока на мотивиране на гражданските общности да подържат традициите на читалищата. Затова се взе решение да се формират общински читалищни съюзи. Това всъщност е работеща традиция от средата на ХХ век. С финансовата децентрализация е необходимо общината да види свой партньор в лицето на читалището и да помага особено за поддържането на материалната база. Това партньорство трябва да се закрепи с договор, в който да са посочени взаимните задължения, както и сроковете за тяхното изпълнение. Следователно 10-15 читалища, обединени в регионален общински съюз подписват споразумение с общината, което е от взаимен интерес. Запазиха се някои елементи от социалистическия период, които са целесъобразни – например книгата за впечатления и препоръки. В нея може да се маркира определен проблем и да се подскаже рационално решение. Или пък да се препоръча нова форма на дейност, която съответства на интересите на младите поколения - рок състав, или хип-хоп танци.

Традиционно в населените места - църквата, училището и читалището са триадата, която е център на духовната част на общуването. Общината и пазарите са по-встрани като въплъщение на неизбежната битийност в живота на хората. Нито един голям православен празник, не се празнува тържествено без участието на читалището. Читалищните дейци възкресяват всички ритуали и обичаи, свързани с даден религиозен празник, както и се стараят да създават настроение, веселие и артистична наслада. Има какво да се направи във връзката между църквата и читалището, като се потърсят съвместни изяви. Например, по празниците на българската просвета и култура 11 и 24 май, българското духовенство трябва да засвиделства по-голямо съпричастие за поддържане на българската идентичност.

Не може да не признаем известни кризисни явления в читалищното дело в условията на пазарната икономика и глобализираната масова култура. За съжаление, не рядко сме свидетели на бездуховно консуматорство, което се налага от политическия и икономически елит и дори някои медии. Загубиха се истинските духовни ориентири и критерии в областта на творчеството и културата. Все повече се налага лошия долнопробен вкус, промотиран от таблоидите, телевизионните шоу и риалити програми, сапунките и крими сериалите, към които са особено податливи младите хора. Чалгализацията неизбежно влияе на естетическите и етичните ценности не само на младите, но тя ще се предава и на следващите поколения като неотменна част от техния манталитет. Вече споменахме, че не са малко читалищата, които се превърнаха в дискотеки и бинго зали. От друга страна, има читалища в Ловеч, Карлово, Калофер с прекрасни певчески и танцови състави, клубове по интереси от фотография до компютърно програмиране. Това е социално-значим начин да се отклонят тинейджърите от дрогата, катастрофи в пияно състояние и хулигански прояви. Вместо това, те могат да придобиват знания и умения в желана от тях област. И това може да бъде начален тласък за бъдещата им професия. Читалищата като обществени средища са много чувствителни към политическата нестабилност и към пренебрежителното отношение на държавата относно увеличаване на субсидията. Не се оценяват достатъчно делата, които доброволците вършат  в полза на обществото.

Независимо от всичко, през преходния период театралните постановки си извоюват достойно място в самодейните трупи у нас и стават носители на безброй престижни награди и отличия. Има и други придобивки, достойни за гордост. Библиотеките са осъвременени, за да отговарят на информационната ера. Ломската читалищна библиотека има с какво да се похвали за 155 години от създаването си. Тя съхранява над 111 000 библиотечни единици, сред които старопечатни и ценни книги. Операта и балетът също се постигнали бляскаво развитие през последните години в Лом. Тук  има и обединена школа по изкуствата, която през 2015 г. чества 60-годишен юбилей. Тя е люпилня за млади таланти, някои от които вече са утвърдени професионалисти, с признание в България и чужбина.  Особена гордост за читалището е новият интернет център създаден по проект „Глобални библиотеки“. Той е достъпен за всеки, с което се изпълнява една от исконните функции на читалището – социалната.

Битката за отстояване правото на съществуване на читалищата продължава и до днес. Тя се изостря през 1990 г., когато е премахнат стария закон за читалищата, а новия се приема чак 1996 г. За съжаление оплетоха читалищата в различни закони и започнаха да ги третират като „учреждения“. Новият закон не се спазва ,нито от държавата, нито от общините. Много неща трябва да се променят – не само връзката на читалищата с държавата и общините, но и взаимопощта между читалищата в рамките на отделната административна единица. Всяко читалище трябва да набира своя членска маса, от която да се издържа – членски внос, дарения и др. По този начин читалищата се явяват най-голямата доброволна организация в България. Трябва да има промени и в отношението към сградния фонд и неговата поддръжка. Читалищните сгради са 95% публична обществена собственост. Например, издръжката на една сграда изчерпва целия годишен бюджет и за отопление не остават средства. Общините имат право по закон да съ-финансират читалищата, но това се случва само на някои места. Други читалища сами намират път към бизнеса и получават не малка финансова помощ. Все в името на възрожденската идея да се запази огънчето да не изгасне. Въпреки всички трудности интересът на хората към читалищата се възвръща. Там те могат да общуват реално, а не виртуално, да прочетат книга или списание, да се научат на танц или на песен. Слава Богу, пикът на чалгата отмина и младите хора проявяват интерес да се учат да свирят на народни инструменти /тамбура, гайда, гъдулка, акордеон/ да играят хора и да пеят песни. Голям подем се забелязва при фолклорните събори в Копривщица, Рожен, Гела и др. През 2016 г. ЮНЕСКО обяви фестивалът в Копривщица за институция, която опазва нематериалното културно наследство.

В наше време читалищата кандидатстват и по евро-проекти. Например, читалищата в Златоград и Хисаря бяха реновирани по проект и привличат много млади хора както и туристи, които разглеждат временните и постоянните музейни сбирки. За да се задържи тази положителна тенденция, читалищата трябва да се впишат в националната стратегия за култура.

Трябва да се отбележи, че читалището е школа за гражданско самосъзнание и поведение, то е брънка в мрежата на гражданското общество. То може да си взаимодейства със социалните мрежи и уличните протести.

Има и едно ново явление, което дава по-голяма надежда и упование, че българският дух ще се съхрани във времето въпреки всички превратности на историята. Това са българите по света - една втора България, която започват да полага все повече усилия да предаде най-ценното от нашата култура в наследство на поколенията.

Например, в Амстердам тази година беше проведен фестивал "Рисунка, песен, танц", организиран от българското училище при посолството. Фестивалът привлича деца от пет други европейски страни. Такива фестивали се предвижда да се провеждат ежегодно, където има българска диаспора. Какво по-голямо богатство от това да носиш едновременно културното наследство на своите предци и ценностите на страната, в която живееш. Съхраняването на българската култура в чужбина се случва в клубове към българските училища, което е в духа на читалищата. Тази нова инициатива е все още крехка, като се има предвид бързо променливия и несигурен свят, в бесен ритъм на иновации и разкъсван от тероризъм и хибридни войни. Но няма проправена пътека без човешки стъпки. За да я има пътеката, трябва да има човешки стъпки ден след ден. Приемствеността е черта и на пътищата и на културите. Или, духовното е като огън, който трябва да бъде подържан, за да свети ярко в тъмнината на неизвестното бъдеще. 

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор

С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

 

Лилия Абаджиева е "запазена марка" за авангардна режисура в съвременния български театър. Завършила е режисура в НАТФИЗ през 1998 година. Има зад гърба си повече от
20 спектакъла на световни класици - Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет и други. Тя е дръзка в експериментите си и предизвиква спорове. Самата тя се нарича "ужасното дете" на театъра у нас. Представя спектаклите си и на сцени в Германия, Италия, САЩ, Русия и другаде. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни форуми и фестивали в чужбина. Била е асистент на покойния проф. Крикор Азарян и гост‑преподавател в няколко университета, между които и Калифорнийския университет в Санта Барбара. От 2010 година е в творческия екип на Народния театър "Иван Вазов". Сценарист и режисьор е на документалния филм "45 градуса по Азарян" на БНТ от 2009 година, отличен с голямата награда на медийния фестивал "Осмата муза".

Защо избирате преди всичко движението на тялото като изразно средство - какво е предимството му пред изразителната сила на текста?

- Смятам, че единственият начин да се представи човешкото същество разголено в болката и страданието му е чрез естественото физическо движение. Целта на театъра днес, според мен, е да наблюдава човека в неговата неспособност да цени собствения си живот или да решава конфликтите на света, в който живеем. Една от главните мисии на актьора е да изясни мотивацията на героя и да намери най‑изразителния начин да представи тези конфликти.

Как си представяте, че ще реагира публиката на Вашите понякога дръзки постановки?

- От една страна, винаги се чувствам като "ужасното дете" на българския театър. Мисля за себе си като разглезеното дете на българската критика. Аз се оценявам от постановките ми, не от наградите.

От друга страна, намирам, че театърът в пост модернистките времена трябва да бъде много личен, провокативен и потаен в същото време. Мисля, че единствената цел, която оправдава правенето на театър, е да използваш театъра като инструмент за измерване на истината.

Този вид посветеност на изпълнителите привлича публиката; прави магията театър да бъде смайваща и вълнуваща както за актьора, така и за зрителя.

Какво Ви дава смисъл, вяра, сили да работите в тази тежка творческа професия? Какво целите, когато преобръщате смисъла на някои основни антитези като "божествено ‑ демонично", "трагично - комично", "реално - въображаемо" и други?

- Наистина, естествено, много често по пътя се губи вярата. И не е трудно да се загуби във времето, в което живеем. Това, което в крайна сметка ме крепи, е усещането, че някак си театърът е тази точка на духа, в която можеш да покажеш къде се преплитат божественото и демоничното, въображаемото и реалното. Те престават да съществуват като противоречия: високо и ниско, божествено и демонично, реално и въображаемо.

Театърът е една велика игра; игра, която изследва човека, природата му, във всичките й колебания, копнежи, възторзи, болката във всичките й описания. Ние като едни пато‑анатоми, надвесени над мъртвото тяло на текста, се опитваме да го съживим, да му придадем плът. При това няма как, колкото и да се опитаме да си го забраним, да не разкрием собствения си дух - този на режисьора, както и на актьорите.

Това е представата ни за този текст, тук и сега, според това къде се намираме. Но има някакъв метафизичен пласт, който не ни е подвластен - по някакъв начин, извън всякакви естетически пристрастия, извън всякакви правила, извън този арсенал, с който разполага всеки от нас. И в това е вярата ми, че театърът може да разкрие живота на духа в абсолютната му форма.

Във Вашата работа определено се налага предпочитание към световни класици. Като пост модернистки творец, дали подхождате към тях през призмата на парадокса, пародията, сатирата, иронията?

- Отговарям, независимо от това дали става дума за комедия или трагедия. Направихме "Скъперникът" от Молиер в театър "Зад канала". Там Арпагон, главният герой, е обладан от това, на което му казват "трите врати към ада": алчността, похотта, гнева.  Класиците обичат да ни връщат към тези основни пороци у човека, което са осъждани във всички религии.

При големите автори са заложени много смислови пластове, подсказват се много валенции, и има много повече свободни валенции. Всичко това позволява да бъде транспонирано и в нашето време. Ето, ако говорим за скъперника Арпагон, нима сега, във времето в което живеем ненаситността за притежание е по-малка? Тя в съвременното общество дори достига до степен на булимия.

Или когато говорим за Фауст, това дори не е пиеса. Гьоте я е писал 63 години - това е делото на живота му. Там той е заложил темата за божественото и демоничното. Залогът за душата на Фауст - това е битката между Бога и дявола.

Разбира се, текстът е писан във време, когато най-ценното нещо, което може да заложиш, и то в името на един утопичен свят, това е да заложиш душата си. Фауст, който е изучавал толкова науки, не е намерил рецепта как хората да станат по-добри. И в крайна сметка залага душата си в този облог с дявола, за една утопия - не престава да вярва, че може да бъде построен такъв град, в който хората някак си да са по-добри и удовлетворени.

Или, да вземем Шекспир. Тук съм работила с големите му трагедии като Хамлет, Отело. Всъщност, от тях не съм правила само Крал Лир. Ако доживея да такава възраст, в която мога да преосмисля нещата, когато човек стига до някаква почти аскетичност, примерно както в последните акварели на Дечко Узунов, ако сте ги виждали, които са прекрасни, тогава може би ... .

Съвременните хора - толкова цинични и консумативни, духовно нищи, ще ги хванат ли дилемите на класиците?

- Предпочитам вместо да говоря за хората, т.е за "тях", да говоря за "нас". По някакъв начин, дефинирайки тези проблеми, ние ставаме това, което работим. Изследвайки тези теми, съм виждала как актьорите стават по-различни. Няма друг начин, иначе би било театър в театъра. Защо се посвещаваме на такива големи теми? Абстрахирам се от естетичния образ при създаването на спектакъла. Говоря за вътрешния етичен мотив.

Да застанеш с цялата чистота на душата си, с цялата откритост на съществото си, първо да застанеш пред себе си, а после и пред публиката, и, ако имаш сили, да се запиташ дали проблемът те вълнува или не ... Всеки от участниците в екипа сам трябва да си отговори. Ако една тема не те вълнува, няма как тя да достигне до публиката.

Свръх-възбудата на играта на актьорите е същностна за Вашия подход като режисьор. Защо тя е толкова важна при "оживяването" на "мъртвия" според Вас текст?

- Моята театрална лексика наистина е свързана с превъзбудата от играта. Трябва ни превъзбуда у актьора, дори при игра с минимална жестикулация. Преживявала съм го и в статични пиеси като "В края на играта" на Самюъл Бекет,  или "Няма ток за електрическия стол" на Александър Секулов. Много по-голямо е предизвикателството от това да си лишен от възможността на експресията на тялото, дори на една единствена крачка, ... Това също може да носи превъзбуда от играта.

Степента на опиянение?

- Тя вече зависи от степента на таланта на актьора.

Сега, когато сме малко или повече отчуждени, театърът ни събира и съпреживяването е както индивидуално, така и колективно?

- Това е една специална конвенция. Без разлика дали се придържаме към формата на класическия театър, или към сегашната му форма. Това е една конвенция, взаимно съгласие: черната кутия, осветеният актьор, и притихналият салон.

Това много ни задължава ... В забързаното ни време, което е толкова ценно, ти вземаш от времето на зрителя. Някой е посветил на теб два часа от живота си.

Театърът все повече и повече ще се връща на истинското си място - да не бъде единствено елитарен. Станиславски, като говори за актьора, казва, че играта му е средство за публично усамотяване. Но е и публично съпреживяване. Това е много ценно. Театърът исторически е първата медия, сред това идва изобилието от нови медии ... Не мога и да помисля, не зная, дори само след една година, какво ще се случи ... Убедена съм, че в тази естествена конкуренция, театърът има своето запазено място.

Живият контакт, не е като виртуалния, нали? При живия контакт преосмисляш и преживяваш истински, независимо от условностите на театралната форма.

- Самата аз като зрител съм преживявала катарзис. Това е ставало при спектакли-събития. Може би се броят на пръстите на ръцете ми. Някои от тях съм гледала и преди повече от двадесет години. Но си спомням конкретни образи и метафори. Те оставят завинаги белег в душата на човека...

08.08.2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/liliya-abadzhieva-edin-netraditsionen-rezhisyor

Посланик на българската народна музика / С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Посланик на българската народна музика

С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Проф. Тимъти Райс, бивш ръководител на департамента по етно‑музикология в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, неотдавна беше удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като студент в Йейл е запленен от не‑равноделните български народни ритми. За българския музикален фолклор е написал редица книги и много статии в престижни списания. Някои от книгите му са с особено силно влияние върху академичните среди в англо-езичния свят. Преподавателите продължават да ги ползват в занятията със студенти. Наред с това той допринася съществено за разширяване известността на българската народна музика в САЩ и Канада като създава условия български музиканти и танцьори да преподават там, както и да изнасят концерти.

- От кога датира Вашия интерес към българската фолклорна музика?

- Още когато бях студент в Йейл, бях поразен от оригиналното звучене на българските не‑равноделни ритми - например, такт 7/8, характерен за ръченицата или 11/8 като в песента "Полегнала е Тодора".

- Дойдох в България в 1972 година по линия на обмен между САЩ и България, за да работя върху моята докторска дисертация. Имаше много народни певци, инструменталисти и танцьори, които страшно ми помогнаха по това време. Те ми раздаваха щедро своето време, енергия, умения и знание, в повечето случаи - безплатно. Дадох си клетва на свой ред - да им помагам, когато ще имам възможност.

- Кои бяха първите народни певци, инструменталисти и танцьори, които се възползваха от Вашата "отплата"?

- Костадин Варимезов беше първият. Тогава той работеше в оркестъра за народна музика на Радио София. Той ме научи да свиря на българска гайда. Обещах му, че, ако някога получа добра позиция в университет, ще уредя да бъде поканен да преподава. Така и стана. Една година Костадин и съпругата му Тодора бяха с грант в Университета на Торонто, Онтарио, Канада. Курсът бе по свирене на гайда. Варимезови прекараха чудесно в Канада. Пътувахме заедно и до Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, където те също изнасяха лекции и концерти.

- Как се развиха отношенията Ви с българските професионалисти във фолклора след 1989 година?

- Настъпи радикална промяна. Работата ми в тяхна полза се умножи. На много от изтъкнатите музикални и танцови изпълнители от професионалните ансамбли в София и в страната им се наложи да напускат страната, търсейки препитание и по-добър живот за себе си и за децата си.

- Когато в 1994 година много от тях започнаха да пристигат в САЩ, ръководех департамента по етно-музикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Бях в добра позиция да ги наема да преподават в нашите програми.

- От повече от 40 години катедрата ни наемаше известни музиканти от Азия, Африка, Латинска Америка и Близкия изток. Те преподаваха музика на своите народи на студентите ни. Като ръководител на катедрата можех всяка година да наема по един от тези изтъкнати български музиканти да преподават в UCLA.

- Това обогатяваше по специфичен начин съкровищницата от чуждестранен музикален фолклор на Университета ни, която е по‑богата и разнообразна от всеки друг университет в света. Така, мисля, успявам да изпълня дълга си към цялостната българска фолклорна култура, за това, което съм получил в професионалната си кариера в тази област.

- В 2001 година наех най-добрия ученик на К. Варимезов. Той е наследник на традиции от Странджа планина. Името му е Иван Варимезов. Той е племенник на Костадин. Дойде в САЩ със съпругата си Цветанка и двете си дъщери Радка и Таня. Цветанка е чудесна певица от Пазарджик и брилянтна диригентка на хор. Иван и Цветанка са научили двете си дъщери да пеят и свирят българска народна музика. Те съчетават това с общото си обучение в САЩ. Иван и Цветанка се утвърдиха като чудесни успяващи преподаватели в Университета ни. Те пътуват из САЩ, Западна Европа, Гърция и дори Япония. Преподават българско пеене и инструментална музика.

- За тях аз съм направил само това да им предложа възможност за развитие. Но самите те са онези, които в пълна степен оползотвориха тази възможност.

- Наред с преподаването ми в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, още и като директор на музикалното училище „Хърб Алпърт” към Университета, съм помогнал там да работят много български народни музиканти.

- Опирате ли се на документалното кино, видеото и интернета за да въздействате непосредствено на емоциите и сетивата на обучаваните и по-общо - на публиката?

- Вярвам изцяло в това. Доказателство? Направих документален филм за фамилната история на Варимезови от освобождението на България в 1878 година до наши дни. Заглавието на филма е "Да ти напълни душата”. То бе сред най-любопитните заглавия в документалния жанр на шестнадесетия международен София Филм Фест. В него се разказва историята на българските народни музиканти от семейство Варимезови.

- Българските народни танци ме научиха да си „отварям душата” и да бъда свободен.  

- Вие говорите на чудесен български език. Това е толкова рядко за чужденец?

 - Старая се да го науча, за да мога по-свободно да общувам с бабите по селата и планините (смее се закачливо) ... 

- Кажете нещо за академичния Ви принос в проникновеното оценяване на съкровищата на нашия фолклор.

- Написал съм две книги, които като правило се ползват от професорите в занятията им. Едната е монографията, издадена от Оксфорд Юнивърсити Прес, 1994 година, наречена "May It Fill Your Soul: Experiencing Bulgarian Music" (на български: "Да ти напълни душата: да се потопиш в българската музика"). Тя се ползва от почти всеки докторант по етно-музикология. Често се цитира като образец за определен подход на научно изследване в областта. Неотдавна книгата бе преведена на китайски и издадена от Шанхай Кънсървътъри Прес. Така българската народна музика става известна и сред китайските студенти и докторанти по музика.

- Втората книга е базисен учебник за първокурсници в университети и академии. Част от тях имат първа специалност музика. Други получават кредит за спец-курс по възприемане на естетичното качество и наслада от музиката.

*
*      *

Мисля си за лекцията на проф. Тимъти Райс пред студенти в Американския университет в Благоевград  на 4 май 2016 година. На 10 май 2016 година преживявам думите от академичната му лекция, докато разговаряме и слизаме с него по стълбите от Аулата в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Може да видите пълния текст на лекцията по линка:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/157713/1127498/version/1/file/Rice+lecture+at+Sofia+University+honorary+degree+ceremony.pdf

Каква е тази страст и любов за цял живот, която те кара да посветиш четиридесет години на изучаването, преподаването и съхраняването на българския фолклор? Не е ли това също една съдба, сама по себе си, достойна за филм? 

Седмичник "Животът днес", он-лайн изданието, 13 юни 2016
http://www.jivotatdnes.bg/news/kultura/prof-timoti-rays-poslanik-na-balgarskata-narodna-muzika

ГОЛЕМИТЕ АКУЛИ И ИНОВАЦИЯТА (в пиесата на Дейвид Мамет "Водният двигател")

ГОЛЕМИТЕ АКУЛИ И ИНОВАЦИЯТА
(в пиесата на Дейвид Мамет "Водният двигател")

"Водният двигател" ("The Water Engine") (Мамет 1978) е супер актуална днес поне от две гледни точки. От една страна, пиесата тематично е много в тон с нашия свят на непрекъснати иновации. Те много често заплашват текущите печалби на големите корпорации. От друга страна, стилистично пиесата амалгамира различни медии, в случая ‑ драматичната форма, която е на повече от 2000 години, с радио театъра, който е рожба на 20 век.

Пиесата е класическа мелодрама в две действия, която, мисля, че би могла да се определи и като криминален трилър.

Дейвид Мамет принадлежи на поколението американски драматурзи като Сам Шепърд, Ерик Богосян и други, кръщението на които води към експерименталния театър на 60-те години. Те са силно повлияни от масовата култура на рок-музиката, поп‑арта, киното, телевизията, рекламата. В други пиеси Мамет аналогично използва артистични похвати и елементи от мюзикъла - много популярно и обичано изкуство.

Първоначално пиесата е написана за радио театър. На театрална сцена е поставена за първи път от известния Стивън Шахтър в Пъблик тиътър, Ню Йорк през 1977 година, където има 63 представления. Гледайки пиесата, едновременно слушате и радио предаване от 1934 година - златна ера за радиото. Зрителят преживява драмата, в която като в мигновен блясък от светкавица различните канали на влияние се кръстосват в съзнанието му и създават синергично драматично въздействие, което държи зрителя "на нокти" до самия край.

Както в "Американски бизон", и в тази пиеса Дейвид Мамет театрализира постоянния преход между говоренето и мошеническите хватки, преход, характерен за езиковите игри на американската бизнес култура" (Гайз 1995: 102).

Театралната версия на творбата запазва много от акцента върху текста (наратива) на радио-пиесата. Мамет (Мамет 1978: втори абзац на авторската бележка в предисловието) отбелязва за постановките на Стивън Шахтър в Чикаго и в Ню Йорк, че "в много от сцените актьорите говорят пред микрофон, както в радио-театъра, както и че много от сцените се играят не пред микрофон, а както в традиционна реалистична пиеса. Като резултат се потапяте в трета реалност, сценична истина, за която радиото не е електронно устройство, а е израз на потребността да създаваме, да обясняваме, да комуникираме с лавинообразно нарастване на броя на информираните - в голяма степен като при chain‑letter", т.е. писмо, пратено на няколко лица с молба всеки от тях да прати същия брой копия от писмото на други лица (Уебстър 2006).

Третата реалност е замислена в рамките на множество наративни слоеве, преплетени по продължение на цялата пиеса. Става дума за радио-гласовете, които се примесват с диалога на Чарлз Ланг и другите герои; chain letter, което се намесва много настойчиво и сугестивно от начало до край; дочутите дребнави разговори; и спикерите от импровизираните трибуни, които изразяват мнения по даден проблем от обществена значимост. Зрителите са заобиколени от различните истории и това като че ли ги превръща в съдебни заседатели, докато текстът на основния сюжет постепенно разкрива страшната измама. Мамет създава този постмодернистки колаж от истории още по‑усложнен като препредава действията на Ланг като сюжет на радио пиеса.

"Водният двигател" започва с екзалтирания глас на диктор, който прави нещо като реклама на Изложението "Век на прогреса". Той звучи като много утвърждаващо за постиженията на човечеството.  По-нататък в пиесата, когато гласът му отново звучи, той вече придобива и гротескни обертонове на фона на зловещото развитие на основния сюжет за живота на Чарлз Ланг и за изобретението му ‑ водният двигател. Сцените се променят като във филм. За момент виждаме Ланг в лабораторията му, после сцената се премества във вестник "Чикаго Дейли Нюз", за пореден път звучи текста на chain letter, но няма време за коментар, след което сцената бързо се пренася в магазина за бонбони на г-н Уолъс, непосредственият съсед на Ланг.

Гласът на chain letter прониква навсякъде, чува се дори и в адвокатската кантора, където Чарлз Ланг ще търси съвет за патентоването на изобретението му. То представлява двигател, задвижван от водорода във водата. Формулирането от Ланг на подобна идея още през 1934 година само по себе си е проницателен пробив. Едва днес се разработват автомобили, двигателите на които се захранват от водород. Изобретеният от Чарлз двигател разчита на безкрайните налични ресурси от вода. Това като че ли ще осъществи веднаж завинаги и окончателно вечната мечта на човечеството да преодолее лимитите за растежа на икономиката, свързани с ограничените енергийни ресурси.

Наред с обещанието за неограничено изобилие на енергия, "водният двигател" залага и на друг супер актуален приоритет - спасяването на околната среда. "... Изобретението на Чарлз Ланг изглежда ще позволи възстановяване на околната среда, въплътено в природо‑защитната мечта, която споделят Ланг и сестра му Рита, надявайки се неговият воден двигател да им придаде енергията, нужна, за да избягат от техния индустриален, урбанизиран затвор ..." (Келънз 2005).

Господин Грос, адвокатът, при когото Ланг търси патентна консултация, обещава да види двигателя като посети лабораторията му същата вечер.

Съществените развития в основния сюжет се преплитат с клюките на две жени, спускащи се с асансьора. Както е и в реалния живот, разнородни истории протичат успоредно или се кръстосват или сблъскват. Потокът от сцени като във филм се сменя и продължава: Ланг говори по телефона със сляпата се сестра Рита; после тя говори със съседката си; след това Ланг се озовава в магазина за бонбони на Уолъс; Ланг заедно с Бърни, сина на г-н Уолис, работи над играчка ‑ модел на самолет; появява се адвокатът Грос и Ланг го води в лабораторията ... И всичко това се случва в продължение само на 10 до 15 минути ‑ прекалено бърз ритъм за пиеса.

Това може да се разглежда като похват от киното, втъкан в реалистичните драматични измерения на основния сюжет. Отново звучи chain letter, внушавайки ужасите на модерната цивилизация. Това хармонира с разговора между Ланг и Грос. Адвокатът започва да изнудва Ланг, което е подсказка за ужасяваща посока, в която ще тръгне сюжетът. Пак се чува дикторът с някаква музика и развлекателно предаване, което е в иронично противопоставяне със застрашителния тон на адвоката Грос в лабораторията.

Грос и Ланг минават през площад "Бъгхаус" и чуват спикерите от импровизирани трибуни, дискутиращи различни теми - в случая: за патриотизъм; те звучат като помпозна риторика.

Грос води Ланг при приятел на адвоката, но Ланг е изпълнен с лоши предчувствия и опасения. Затова Ланг настоява Грос да остане с него. Така нареченият "приятел" по-късно се оказва безмилостен адвокат - това се подсказва от гласа на точилар на ножове, който крещи "Ножове за точене. Мога да наточа ножовете Ви." Адвокатът‑приятел на Грос се казва Лоранс Оберман. Първоначално Мамет не показва каква ще е ролята му в казуса Ланг. Накрая все пак Оберман "изплюва къмъчето":

"Слушай ме внимателно! Искаме да ти вземем двигателя, да го развием, произвеждаме и маркетираме, колкото е възможно по‑икономично и ефективно; и по този начин да получим големи печалби за нас и теб. (Пауза. Усмихва се.) Това е, което ние изискваме" (Мамет 1978: 30).

След това Оберман продължава с обикновената игра на изнудване и извъртане на фактите:

"Тези, които са платили за разработването на машината, могат да спечелят дело за собствеността на машината.

И кои могат да бъдат те?

Дийтц и Федерле. Фирмата, в която работиш" (Мамет 1978: 31).

Оберман не спира до тук:

"Лабораторията, която си си построил на ул. Хелстед е оборудвана изцяло с инструменти и материали от Дийтц и Федерле. На кого тогава принадлежи двигателя?" (Мамет 1978: 32).

Напрежението между двамата ескалира - играта на думи, засягащи бизнеса, става заплашителна и вещае лошо знамение.

Ланг се опитва да е самоуверен:

"Аз създадох двигателя.

Да, бъди благословен за това. Творение на гений."

Пауза.

"Съвсем друг въпрос е дали си в състояние да установиш собственността му."

Пауза.

"Това е положението."

Усмихва се.

"Съвсем просто е, господин Ланг, мои хора искат двигателя ... Ще обмислите ли оферта за правото върху патента на двигателя?

Но тогава Вие ще бъдете собствениците на машината.

Да.

Не съм съгласен. Не мога да приема това" (Мамет 1978: 32).

Оберман манипулира фактите и се опитва да убеди Ланг, че той е откраднал машината от фирмата, в която работи. Разговорът между двамата завършва с многозначителна пауза, в която Ланг е на ръба на това да сграбчи Оберман за гърлото и да го удуши. Спикер от импровизирана трибуна на площада Бъгхаус споменава бонуси, богатство, собственост на земя - игра на думи свързана с американската бизнес-култура (Мамет 1978: 33, 34). Това е като ехо от бързо ескалиращия конфликт между Ланг и Оберман, който наближава кулминацията си. Следва кратка сцена като от филм, показваща Ланг толкова съкрушен, че не е в състояние да каже каквото и да е. Чува се и chain letter ‑ то създава друго измерение на реалността, което звучи по‑сензационно и развлекателно, в пълен контраст с отчаяното състояние на духа у Ланг.

По-нататък, Ланг връхлита в кантората на Грос. Там е и Оберман. Изобретателят ги обвинява, че през нощта са разбили лабораторията му. Те отричат. Ланг ги дразни, твърдейки, че и чертежите, и самият двигател са скрити на сигурно място (Мамет 1978: 33, 34).

Двамата адвокати продължават да заплашват Чарлз Ланг. Сега е негов ред да ги заплаши:

(Към Грос) Като дойда отново, Вие ще приемете моите условия.

А Вие, Оберман? Мога да отида във Фирмата Ви, достатъчно е да кажа само колко некадърно действахте до тук; ще направя сделка. Ще Ви прескоча. Като част от сделката - Вие си отивате. И двамата. Дойдохте и разрушихте моите експерименти, работата ми ... Ще кажа, че искам всичките пари и ще ви хвърлим на вълците." (Мамет 1978: 41).

Ланг бърза да си тръгне. Те се опитват да го спрат като отправят друга заплаха:

" ... ще трябва да отидем при Дитц и да Ви съдим за притежанието на чертежите".

Пауза.

"Ти ще загубиш" (Мамет 1978: 41).

Ланг напуска офиса като си проправя път между двамата.

Оберман прави саркастично подмятане, което е фраза, типична за бизнес културата:

"Кой беше казал, че ако всеки действаше в полза на своя собствен интерес, светът би се превърнал в рай."

Първото действие свършва с chain letter, което говори за доверие и за единство между всички хора (Мамет 1978: 42). Това контрастира иронично с реалното развитие на действието.

Второто действие започва с наслагване на различни гласове, като че ли е радио-театър: Оберман повтаря фразата си, характерна за бизнес културата; сестрата на Ланг се безпокои за брат си; говорителят от Изложението съобщава, че Ланг току-що е напуснал кантората на Мортън Грос; както и разговора за самотата между две жени в асансьора. Това създава усещане за многоцветието на живота, което е присъщо на по-мащабния обхват при романа.

Ланг се обръща за помощ към пресата - обажда се във вестник "Чикаго Дейли Нюз" и моли репортера Мъри за среща. Обяснява колко е сериозен проблема му и че полицаите са по петите му.

Полицаите разпитват г-н Уолъс от магазина за бонбони, но той не предава добрия си стар приятел.

Той ги излъгва, че телефонът му е повреден, докато Ланг се укрива в телефонната кабина. Бърни, синът на г-н Уолъс, извежда Ланг през мазето към задната улица (Мамет 1978: 52, 53).

Чува се друг глас - гласът на лектора от Залата на науката. Той разказва истории за могъщи бизнесмени, загинали по ужасяващи начини.

По-нататък, друг диктор от Изложението дефинира науката като най‑великата сила, която притежаваме, за добро и за зло. Той не разглежда науката по наивния начин, по който са гледали на нея през 19 век - когато са вярвали, че тя може да предложи решение на всеки проблем. "Много е известно, и още повече ще стане известно тепърва, но и много ще остане неизвестно" (Мамет 1978: 54).

Но в края на краищата рекламната стратегия взема връх и говорител казва, че към 2000 година мъжете и жените ще се разхождат по Луната и кой знае какво ще намерят там. Пътуванията с ракети, пътувания към звездите, чудесата на вселената, най-сетне ще бъдат достъпни (Мамет 1978: 55).

И криминалният трилър се развихря. Рита, сестрата на Ланг, е арестувана от полицията. Но всъщност, тя е държана като заложница от Оберман. Ланг се съгласява да предаде чертежите (Мамет 1978: 60). На излизане от Изложението, когато Чарлз Ланг е страшно отчаян, звучи chain letter, за да му вдъхне кураж (Мамет 1978: 61, 62). Това наистина ободрява Ланг и в замяна той споделя с непознатия за своето изобретение.

Ланг търси пак за помощ Мъри от "Чикаго Дейли Нюз". Той обаче е зает с написването на своите две колонки, пълни с помпозна възхвала на американската технология (Мамет 1978: 63). Мъри има уговорена среща с Чарлз Ланг, но е по-загрижен за обичайната си среща със секретарката си.

Спикер от импровизирана трибуна на площад Бъгхауз внася ироничен контра пункт на реториката на Мъри. Той казва, че Америка никога не е съществувала, че тя не е нищо друго, освен мит, просто една велика мечта на алчността (Мамет 1978: 64).

Чарлз се среща с Оберман, който очаква да получи чертежите (Мамет 1978: 65).  Вместо това, обаче, той чува шокиращото изявление на изобретателя:

"Аз ги пуснах в пощенската кутия, г-н Оберман."

Оберман не се предава и настоятелно повтаря:

"Кажете ни къде са" (Мамет 1978: 65).

Щом те няма да могат да имат чертежите, и той няма да ги има. Тъй като изобретателят ще бъде мъртъв. Ще бъде наказан за това, че е забравил, че големият корпоративен бизнес винаги е прав.

По-нататък, Мъри звъни във вестника си и иска екстрено подмяна на текста в колонката му. Съобщава за смъртта на Чарлз Ланг и Рита:

"Обезобразените тела на мъж и жена бяха открити в ранните часове днес сутринта до крайбрежна отсечка на индустриално езеро на пет мили северно от Уокигън, точка. И двамата - мъжът и жената са от бялата раса и са малко над 30 години, точка. Причината за смъртта и при двамата изглежда е удавяне, запетая, но и по двете тела има следи от твърде сериозни наранявания, точка" (Мамет 1978: 68).

Действието се пренася в магазина за бонбони на г-н Уолъс. Бащата чете във вестника, че в определени дни има безплатен достъп в Изложението "Век на прогрес" за всеки, който е под 12 години. Бърни, синът му, е въодушевен, че ще може да отиде там. В този момент пощаджията влиза и връчва писма. Казва на Барни:

"Изглежда, че имам едно писмо за Вас".

Писмото съдържа чертежите на водния двигател (Мамет 1978: 70).

Тогава за последен път чуваме рекламната реторика за Изложението, която е твърде помпозна и мъглява, за да би могла да достигне до сърцата и душите на хората, които наистина са заинтересувани от потенциалната мощ на науката (Мамет 1978: 71). Пиесата свършва с гласа на диктор, който чете chain letter:

"Един човек е видял чертежите на двигател, за който му е казано, че работи на вода като единственото му гориво ... " (Мамет 1978: 71).

Този човек е младият Бърни, който е запален по техниката и който, да се надяваме, ще се погрижи добре за чертежите на Чарлз Ланг. Колизията между големите акули и изобретателството се разрешава, но на голяма цена - животът на изобретателя. Бихме ли могли да се надяваме, че Бърни ще бъде по-успешен в битката с големите корпоративни интереси?

ЛИТЕРАТУРА

Мамет 1978: Mamet, David. The Water Engine and Mr. Happiness, Two plays.
New York: Grove Press, Inc.

Гайз 1995: Geis, Deborah R.. Postmodern Theatric(k)s, Monologue in Contemporary American Drama. Ann Arbor: The University of Michigan Press

Уебстър 2006: Webster's New Explorer Encyclopedic Dictionary. Springfield: Federal Street Press, a Division of Merriam-Webster, Inc.

Келънз 2005: Callens, Johan, Remediation in David Mamet's the Water Engine.
in American Drama, Vol. 14, No. 2

© Електронно списание "LiterNet", 1999-2016, 2016, № 5

<http://spisanie.liternet.bg>

http://liternet.bg/publish30/ksenia-kislelincheva/mamet.htm