неделя, 18 февруари 2018 г.

Екзорсизъм и „игра в играта“ в пиесата„Заровеното дете“ на Сам Шепърд

Кризата в семейните ценности е водеща тема в британската и в американската драма на водораздела между модернизма и постмодернизма. Целта на това изследване е да проследи някои  стилистични похвати, използвани от Сам Шепърд в " Заровеното дете" и да се потърсят известни паралели с "Завръщане у дома" на Харолд Пинтър и "Кой се страхува от Вирджиния Улф" на Едуард Олби. Търси се аналогия в начина по който условността на ритуала на екзорсизма и на „игра в играта“ присъства при тримата автори, за да се изобличат парадоксите и абсурдите в семейните ценности на западното общество от 60-те и 70-те години на ХХ век.  Нашият фокус е насочен главно върху кризата в патриархалното християнско семейство, интерпретирана от Шепърд в  „Заровеното дете“ в духа на черната комедия. Подобно на споменатите по-горе пиеси на Пинтър и на Олби, пришълците в семейството предизвикват объркване и криза във взаимоотношенията на неговите членове, която стига в своята кулминация до  екзорсизъм, или прогонване на бесовете и в крайна сметка предизвиква катарзис. В хода на конфронтацията на героите стават много сътресения - разбиват се житейски илюзии, разкриват се тъмни тайни и се установява нова конфигурация в борбата за власт и надмощие.
В пиесата на Шепърд, новодошлите са младата двойка - внукът Винс и приятелката му Шели. За известно време, те играят ролята на публика за членовете на семейството, пред която те разиграват различни роли и игри, борейки се за налагането на своята воля. Драматургично условността на „игра в играта“ изпълнява функцията на лакмус, чрез който се проявяват различни спотайвани чувства и мисли, тайни малки и големи престъпления и други грехове. В края на пиесата се разкрива тайната на ужасното семейно престъпление т.е. убийството на детето, плод на инцестна връзка между майка и син. След признанието, земята на фермата, която е станала неплодородна години наред, отново започва да ражда изобилно. Това силно напомня за ренесансовите трагедии, където има паралел между нарушеният ред в човешките отношения и природните катаклизми.
Додж, патриархът на фермерското семейство е вече много стар и болен, на всичко отгоре страда от алкохолна зависимост и не може да контролира нещата в семейството. Той говори неохотно с жена си, която обитава горния етаж и която отказва да се грижи за него. Докато те разговарят, той непрекъснато я иронизира, изобличавайки нейното лицемерие. Например, съпругата се кани да излиза и уверява съпруга си, че за него ще се грижи най-големият им син Тилдън, но от контекста се подразбира, че последният е преживял някаква травма и страда от странна неадекватност.  Преди да излезе, мама Хейли не пропуска да се нахвърли върху  съпруга си Дожд и да го обвини в алкохолна деградация.
Междувременно Тилдън се появява пред родителите си с кочани царевица в ръце. Те са озадачени, тъй като земята на фермата  не ражда нищо от години и те решават, че той е откраднал царевицата от съседите.  След излизането на мама Хейли, Тилдън подхваща неудобната тема за  нещото, заровено в нивата зад къщата. Бащата упорито отказва да разговаря на тази неудобна тема, но синът го предупреждава, че ако не проговори, ще намери своята смърт. Той е убеден, че бремето на тайната ще стане непосилно и ще го убие. В резултат от техния сблъсък,  Дожд потъва в пиянски сън, а Тилдън го покрива с кочаните царевица, символично като при погребален ритуал. В края на първото действие се появява другият син Брадли, който е загубил единия си крак и ходи с патерици. Неговата омраза към баща му се символизира от ритуално действие - той брутално подстригва косата на баща си докато последният спи, при което наранява главата му на няколко места. От случилото се дотук става ясно, че отношенията баща-син са далеч от каноните на християнското семейство.
Завръщането на внука у дома подчертава още повече отчуждението между членовете на фамилията.  Нито баща му Тилдън, нито дядо му Дожд го приемат за свой и твърдят, че не го познават. Подобен ефект има  и при Пинтър в пиесата „Завръщане у дома“, където членовете на семейството посрещат най-големия брат Теди и жена му Рут враждебно и изпълнени с подозрения. Същият ефект предизвиква появата на гостите в пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Олби, където домакинята предлага играта „да преследваме гостите“. И при двамата автори, това води до хаос в отношенията и до разкриване на неудобни истини. При Пинтър, преуспелият в академичната си кариера Теди се е оженил, без да подозира, за бивша проститутка и това разбива първоначалната представа за тяхното щастливо семейство. При Олби се оказва, че младата двойка, която гостува, са се оженили само заради бременност, която по-късно се оказва, че е била фалшива. Домакините Джордж и Марта са женени по сметка - Джордж вижда в брака им трамплин за кариерата му на професор, тъй като бащата на Марта  е ректор на университета в града .  При Шепърд  абсурдната ситуация ескалира до гротескожо звучене, когато   Тилдън започва да твърди, че е имал само един син и че той е заровен в задния двор. Очевидно, нещо ужасно се е случило и то е объркало напълно нормалните отношения в семейството. Винс е изненадан, че баща му се е върнал във фермата от Н Мексико и че никой от фамилията не го припознава. Нищо друго не му остава, освен да започне борба с роднините си да го признаят за свой законен член. Привидно се съгласява  да купи бутилка уиски на дядо си,  за да спечели време да осмисли шокиращата ситуация и изгради своята стратегия.
Изведнъж, в края на второ действие, когато Винс се завръща, дядо Дожд започва да говори за ценностите, които е наследил от предишните поколения. И той тържествено заявява, че ще завещае фермата на внука си. Постепенно и Тилдън започва да припознава Винс, но все пак продължава да говори за детето, удавено и погребано зад  къщата. На този етап, всички, освен него, са склонни да приемат удобната версия , че става дума за нещастен инцидент.
В трето действие Брадли е заел мястото на баща си на дивана, за да демонстрира, че той командва в къщата. Освен това, той се опитва да се покаже като мъж пред приятелката на Винс като подигравателно си пъха пръста в устата й. В следващия момент отново се появява мама Хейли, придружена от пастор Дюис, чиито реплики ги изобличават недвусмислено като лицемерни и неискрено религиозни. Шели, приятелката на Винс, умишлено споменава за семейната тайна пред тях, но мама Хейли подминава темата и насочва разговора в друга посока. Най-после Винс е удовлетворен, че е признат от своите роднини и, че е новият собственик на фермата. Той съзнава, че е поел голяма отговорност и споделя с Шели, че има намерение да продължи семейната фермерска традиция. И Винс символично заема мястото на дивана, за да покаже, че той последно контролира нещата. Най-после и дядо Додж признава, че той е убил детето, родено от греховната връзка между мама Хейли и Тилдън.  Възстановяването на реда в човешките отношения, след катарзиса на разкаянието, както е прието в ренесансовата трагедия, възстановява и реда в природата. Безплодната фермерска земя отново започва да ражда. Мама Хейли казва в своя финален монолог, че  това трябва да е от слънцето, но на английски "слънце" и "син" са омоними. В следващия момент Тилдън се появява с мъртвото дете на ръце, за да му се направи подобаващо християнско погребение.
В пиесата на Едуърд Олби, главните герои Марта и Джордж непрестанно воюват и се нараняват, тъй като връзката им се крепи на лъжи и илюзии. В третото действие обаче настъпва обрат и те изживяват мъчителния катарзис на разкаянието. При Харолд Пинтър, новодошлите Теди и Рут предизвикват хаос и объркване в семейните взаимоотношения в които всеки член се бори за надмощие над другите. Тук също в трето действие настъпва развръзката на конфронтацията– шокиращо Теди и Рут се разделят и  в семейството се установява съвършено нов ред, като патриархатът се замества с матриархат, при който Рут  е тази, която определя дневния ред.
И тримата драматурзи са формирали своя стил в духа на модерния европейски театър, който може да бъде проследен назад до Ибсен и Стриндберг. Също така,  те са силно повлияни от театъра на абсурда от 60-те и 70-те години на ХХ век и затова пиесите им се вписват във формата на черната комедия. От друга страна, те оформят своята философска нагласа и художествено виждане за света и човека под влиянието на  екзистенциализма на Мартин Хайдегер и Жан Пол Сартър, който представя човека уязвим и объркан пред мистерията на битието, смешен в несъответствието между неговите домогвания и силата на съдбата,  като проявление на неизмеримо по-могъщи сили в микро и макрокосмоса. Хуморът се гради в известна степен в духа на Чехов, т.е. колкото по-нелепа и безнадеждна е ситуацията, толкова по- абсурдистки смешна изглежда тя. И при тримата драматурзи черният хумор прелива в сложна палитра от тънка ирония през фарс и пародия до откровена гротеска. Всички тези сходни тенденции се пречупват през призмата на неповторимата им творческа индивидуалност и националната традиция.
Друго типологично сходство в творчеството и на тримата автори е определената доминанта на вътрешния конфликт на героите, който се сблъсква с външната действителност и се получава ефект на иронична многозначност. Затова в пиесите им, върху привидно натуралистичния диалог и действие се наслагва сюреалистично измерение, изтъкано от подтекстови внушения, лайтмотивни вариации на реплики, ситуации и актьорски конфигурации. Монологичната форма силно доминира в начина на саморазкритие на характерите и варира от изповед до философско послание. В този смисъл, традицията  на О'Нийл, Ибсен, Чехов и Стриндберг се обогатява и доразвива в театъра от втората половина на ХХ век. При Сам Шепърд по-силно се усеща моралният релативизъм, характерен за постмодернизма, както и присъствието на масовата култура (рокендрола и холивудските филми).

В обобщение, това са важни общи тенденции в използването условността на ритуала на прогонване на бесовете и "игра в играта" у тримата драматурзи, чрез които остро се критикуват лицемерието и фалша в патриархалното християнско семейство след Втората световна война. Традиционно, комедията, а още повече черната комедия, е в своята стихия, когато разобличава тъмната страна на човешката природа, изразена във вечните пороци като алчност, скъперничество, похот, лицемерие, желание за власт и обсебване.

сряда, 31 май 2017 г.

Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят

Нийл Саймън надува своя рог в постмодернисткия свят
Ксения Кисeлинчева

Нийл Саймън е един от най-успешните американски драматурзи на комедията, която варира от комедия на ситуацията до черна комедия. Той е написал повече от 30 пиеси и почти толкова сценарии на адаптации на негови пиеси. Носител е на голям брой награди „Пулицър“ и „Тони“. Писателят често е сравняван с леката хаплива комедия на Ноел Кауърд  в британския театър от 20 години на ХХ век. Лицемерието, преструвката и несъответствието между думи и дела са само някои от пороците на човешката природа, които той изобличава и подиграва. Саймън израства в Ню Йорк по време на голямата депресия, която засяга финансово и неговото семейство. Той често търси бягство от реалността в киносалоните, където е запленен от филмите на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. След като завършва училище, Нийл започва да пише комедийни сценарии за радио и телевизия. Сюжетите на пиесите му са фокусирани върху семейни конфликти, изневяра, съперничество между братя и сестри, трудностите на съзряването и страха от остаряване. Диалозите в пиесите му са като игра на пинг понг и са рядка сплав от реализъм, хумор и сериозност и публиката лесно се идентифицира с тях.  Когато започва своята кариера през 50-те години той разобличава предразсъдъците и ограниченото мислене на т.н. „тихо мнозинство“. Негов прицел е средната класа, която е комформистка по дух и материалистична по ценности.  Самият автор казва, че фокусът му не е върху политиката, а върху конфликтите между хората, които нарича „малките битки“, но те водят до големите битки. Дилемата на героите му е главен източник на комичното и колкото по-нерешима е тя, толкова по-неадекватно и забавно е поведението на персонажите.
Съдбоносен обрат в кариерата на Н. Саймън идва с успеха на неговата пиеса „Хайде, надуй рога“ , поставена през 1961 г. Той признава, че трябва да пише за това, което знае от личен опит и затова сюжетът на пиесата е свързан с неговото собствено семейство и по-конкретно с конфликтите между родители и деца. Бащата, който има патриархални разбирания не одобрява опита на двамата си сина да бъдат независими. Също така той не им гласува доверие да ги допусне в своя бизнес. Въпреки всичко, младежите се изнасят на квартира и минават през обичайното експериментиране с работа на парче, и с момичета, което е описано от автора с много комични реплики и абсурдни ситуации. След поредица от обрати на съдбата, бащата най-накрая се помирява със синовете си и започва да се отнася с тях като с големи хора. Саймън избира хепиенд за пиесата, характерен за телевизионната комедия. В тази пиеса той все още не е овладял изкуството да изгражда завършени характери на своите герои – тираничният баща е по-убедителен образ, докато майката и синовете са малко или повече стереотипни.
През 1965 г. неговата пиеса „Странната двойка“ е поставена в престижен театър в Ню Йорк. Първоначално пиесата е замислена като черна комедия, като авторът се опитва да надхвърли границите на ситуационната комедия каквато е предишната. Обаче, резултатът е смесица от остроумни гегове на черната комедия и хепиенд на леката комедия. Мизансценът през цялата пиеса е един и същ – една стая в жилището на един от героите Оскар, където той играе покер с приятели един път седмично. Що се отнася до характерите на главните герои, Оскар и Феликс, те са по-скоро стереотипни, но не им липсва индивидуалност. Двамата герои са изоставени от жените си и решават да живеят заедно. Този експеримент  поражда множество комични ситуации, тъй като те са абсолютни антиподи. Опитът на Оскар да покани две сестри на парти се проваля напълно от Феликс, който занимава компанията със своите брачни проблеми и проваля вечерта. След като изгонва Феликс от апартамента си, на Оскар започва да му липсва неговото присъствие и да се чувства виновен. Настъпва обрат в действието, когато Феликс идва да си вземе багажа, придружен от двете сестри, които му съчувстват и са го поканили да живее с тях. В тази пиеса авторът е верен на своя композиционен принцип да създава конфликтна ситуация във всяка сцена и след това да намира бърза развръзка. Седмичната игра на покер е забавен фон, на който изпъкват по-добре перипетиите и обратите в отношенията на главните герои. Обединени от общата съдба, героите не променят негативните страни на характерите си и стигат до логичната раздяла. Парадоксалното е, че след раздялата те се променят положително и всъщност печелят от съжителството си.
Наи-хубавата пиеса на Саймън от 70-те години е „Затворникът от второ авеню“ и отново е поставена в Ню Йорк. Темата на пиесата е пропастта между манталитета и начина на живот на „тихото мнозинство“ и бурните промени в американското общество през 70-те години. Фокусът е върху белият мъж от средната класа, който е изваден от равновесие от шокиращите за него промени. Главният герой  Мел Едисън се чувства не на място ,и губейки работата си, изпада в депресия и става неадекватен. Консервативният социален тип на героя не приема демократичните промени в обществото и не може да се приспособи към тях. Неговата съдба е едновременно трагикомична и емблематична за повечето представители на средната класа, които загубват самочувствието си и основите на ценностната си система. Мел започва да вярва, че навсякъде около него има конспирация, което създава много комични недоразумения. Авторът гради умело комични ситуации от интерпретацията на Мел на телевизионните новини, в които той вижда краят на света. Главният герой страда от остро чувство на недоверие към правителството и всички институции ,и дори се съмнява в собствените си възможности да защити семейството си от хаоса около него. Даже и в собствения си апартамент, той не се чувства защитен и смята поведението на всички съседи за подозрително. От своя страна, те не пропускат да го дразнят и дори го заливат с кофа с вода, когато той държи речи на балкона си. Елементите на черната комедия се съдържат най-вече в отношенията между него и две негови съседки - стюардеси, които той набеждава, че са проститутки.
Една от темите, които разделя обществото в Америка през 70-години е позицията на радикалните феминистки, че правата но жените са свързани със сексуалната свобода между половете. Според Мел, сексуалната свобода пречи на жената да изпълнява ролята на домакиня и майка. Той изпитва ужас, че жените ще отнемат работните места на мъжете и, че няма да си намери повече работа. В пиесата настъпва обрат, когато и жена му изгубва работата си - тогава героят излиза от депресивното си състояние и си връща ролята на мъжа в къщата. И тук авторът изгражда образа на главния герой с похватите на черната комедия и ,завършва с хепиенд.

Критиката не винаги е ласкава към него, но някои от пиесите му остават емблематични за своето време като „Странната двойка“ и „Боси в парка“, която е адаптирана за филм. Някои критици го сравняват с Алън Ейкборн, съвременен британски драматург, но посочват липсата на саркастично разобличаване на важни социални проблеми в пиесите на Саймън. Но и в 21 век пиесите му  запазват своето актуално звучене и продължават да се поставят в САЩ и  много страни в Европа.

Уникален български феномен

Уникален български феномен
                                                                       
От Ксения Киселинчева

Ако се осмелим да се върнем  назад във времето в средата на 19-ти век в поробена България ще се озовем в дълбок мрак. И в този мрак може да доловим как плахо просветват някакви светлинки на много места по българските земи. Това е точно времето, когато се отварят първите български класни училища около 1835г. в  Елена, Габрово, Копривщица и Пловдив. По същото време някои подбалкански градове се превръщат в оазиси на българщината. Те са си извоювали от турската власт специален статут - в тях няма турски махали и те са се утвърдили като проспериращи търговско-занаятчийски центрове, които търгуват с Европа, Африка и Близкия Изток. Революционните комитети, основани от Левски са създали мрежа, опасала цялата страна надлъж и шир. Написани са първите революционни песни, призоваващи българите към въоръжена борба за освобождението на Родината. Появяват се първите църковни настоятелства. От средата на ХIХ век се създават и първите читалища в Свищов, Шумен и Лом. От самото начало те утвърждават някои принципи, които се развиват и съхраняват и до днес – доброволни сдружения на обществени начала, финансирани от заможни българи и достъпни за всички възрасти и социални слоеве. Постепенно тези малки светлинки започват да светят из цялата страна. Това е своего рода културна революция чрез която бавно и мъчително започва да се възражда и утвърждава българската национална идентичност и да се формира мини модел на гражданското общество.
Дали и днес, не в условията на робство, а в условията на глобализация нашата национална идентичност не е поставена на изпитание и дали не е застрашена нейната неповторима същност? Още повече че, гражданското общество е недостатъчно развито и няма стабилни механизми да бъде коректив на деструктивните социални тенденции?
Българските апостоли на Възраждането – Левски, Раковски, Ботев, Каравелов, които подготвят революционната борба и Априлското въстание, са просветени и образовани люде. Те съзнават, че само българи, стремящи се към повече знание, могат да бъдат свободни и да създадат своя независима държава. Според тях тази държава трябва да се стреми към утвърждаване на европейския модел, но без да загуби богатството на националната си идентичност. По-конкретно да съхрани паметта за върховите достижения на най-старата държава в Европа – това са писмеността, фолклора и националните добродетели. За този сложен процес, който започва от нулата, огромна заслуга имат плеяда родолюбци – проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Никола Станев, Ячо Хлебаров и много други. Всеки от тях допринася в някакъв аспект за развитието на читалищата, за да станат такива, каквито са днес. В началния етап от развитието си читалищата са хранилища на българската духовност. Даряват се книги, получават се вестници и списания, изнасят се сказки на различни теми, дават се театрални представления, честват се обреди и ритуали, характерни за християнската вяра.
След Освобождението те стават хиляди и през 1911 г. се налага учредяването на Национален съюз на читалищата. Конгресът се  състои в София и се опитва да разреши много проблеми, преди всичко да уточни принципите на самоуправление на читалищата на обществени начала.  Еднакво важно е решаването на финансовите проблеми, което да съответства на подържането на този вид организация. На учредителния конгрес в София се стига до заключението, че за финансирането си читалищата трябва да разчитат повече на частната инициатива, а не само на държавата. За пръв председател е избран проф. Ив. Шишманов, който разработва законопроект, предвиждащ създаването на специален читалищен данък.
Следват години на поредица от опустошителни войни /1912-1918г/ и законът за читалищата е приет едва през 1927 г. Законът постановява, че читалищата се намират под надзора на министерството на народното просвещение. Предвижда се всяко населено място до 10 000 души да има читалище, а в по-големите селища да има квартални клонове.
Читалищата имат много и различни функции. Освен център за просвещение, те се превръщат в място за общуване, обмяна на идеи, място за изява на самодейни творци във фолклора - песни, танци и ръчни бродерии и шевици. Много е важно да подчертаем, че така те се превръщат в минимодел на гражданското общество. Това е вид самоорганизация на доброволни начала, чиито блага са достъпни за всички възрасти и социални групи. В този период между Първата и Втората Световна война се засилва предлагането на материали, списвани от най-блестящи български публицисти и писатели като Петко Р. Славейков, Драган Цанков, Любен Каравелов и Христо Ботев. В техните писания те разглеждат не само обществено-политически новини, но и научни вести, както и практически съвети, съответстващи на умственото и нравственото равнище на публиката от онова време.
Нов тласък на читалищното дело е поставянето на централно място на читалищната библиотека. Елементарните знания в училище трябва да бъдат разширени и задълбочени и именно тук е мястото на библиотеката. Една от целите на читалищата е да работят за тържеството на светлината над мрака, но според проф. Иван Шишманов, това не изчерпва тяхната мисия, особено в една млада държава, без големи традиции, току-що излязла от тежко политическо и духовно робство. Според него читалищата са призвани да вземат най-дейно участие в „обновата“ на нацията. Това предполага бавно и трудно развитие от по-ниски степени към по-високи, под едно мъдро ръководство. Само такова ръководство може да проведе този сложен процес, разчитайки на здравите устои в манталитета на народа - жажда за знание, готовност да жертва много за образование, привързаност към онези, които безрезервно служат на народа си.
Трябва да признаем, че по много причини, както изтъква и проф.  Шишманов, връзката между народа и неговата интелигенция е малко „разхлабена“. Въпреки, че са малко страните, където интелигенцията е плод на широкия демос, учените в България са синове на скромни занаятчии, търговци, свещеници, учители, зографи и т.н. Пак според него грехът е на тия, които дадоха волно или неволно основание на народа да се отвърне от интелигенцията, да се съмнява в нейната готовност да жертва всичко от себе си на полза роду. Но народопсихологията на българина е такава, че веднъж като е разколебана вярата му в нея е трудно да се спечели отново доверието му.
Освен проникването на добрата книга и в най-затънтеното място, в читалището трябва да прокънти и вдъхновяващото слово – народни четения, публични курсове, народни университети. Пример за това е Дания, където преди Първата световна война е имало около 70 народни университети. Разбира се, че това е една от предпоставките за просветено народовластие. Инициативата за народни курсове и университети трябва да идва отдолу както е на много места в Германия.
Четенията, сказките, курсовете и народните университети в България трябва да се допълват взаимно, както е например в Швеция. Както и досега хубавите сказки трябва да са онагледени със светлинни картини, кинематограф и диапозитиви. Днес видеоклиповете и документалните кадри също широко се ползват.
Театралните представления в читалищата трябва не само да забавляват, но и да поучават. Отново опитът на по-цивилизованите страни - Германия, Швеция, Дания, ни показва, че и най-малките села и градчета имат свои певчески хорове и оркестри.
От друга страна, читалищните салони трябва да служат за временни и постоянни изложби и музейни сбирки. Естествено ще дойде и желанието да се украсят помещенията с картини или портрети на основатели и дарители.
 Читалищните дейци могат да търсят подкрепа и от различни организации – дружества, съюзи, кооперации. На първо място това са учителски съюзи, женските дружества и не на последно място спортни дружества, въздържателни дружества, вегетариански и есперантски.
 Издаването на книги е също призвание на читалищата като средствата идват най-вече от абонаментна система. И пак според проф. Шишманов, читалищата биха могли да допринесат за развитието на книжовния език. Писателите ще се учат да пишат по-ясно и по-разбрано. Съкровищата скрити в Сборника за народни умотворения и други фолклорни издания чакат чародейци, които да ги вплетат в своето творчество. За писателя в читалищата се налага на първо място обаянието на живата реч. Простотата и красотата на словото не са противоположни понятия. Не трябва да забравяме и ползата от добре уредените клубове по рисуване и скулптура, театралните трупи, хоровите групи и фолклорните ансамбли.
Любопитно е, че в Лом се е състояло първото театро „Многострадалната Геновева“ в превод от немски на Кр. Пишурката. Цялото събитие е комично и трогателно описано от Ив. Вазов в „Под Игото“. Също така даскал Кръстю Пишурката поставя табелка „Читалище“ в една от стаите на класното училище. Там той подрежда учебници, книги, вестници и списания и превръща помещението в читалня за мало и голямо. Дейността на читалището продължава 155 години. Жаждата за знание е изначално присъща на хомо сапиенс и няма предели във времето и пространството.
Следващият етап на съществуване на читалищата е периода на Втората световна война. Голямата криза във всички направления се отразява и на тях, особено във финансово отношение. Читалищата оцеляват по това време, благодарение на благородни филантропи родолюбци, които са ги подкрепяли финансово и морално. Тяхната мотивация е да подържат да не угасне огънчето на този уникален български феномен от Възраждането, който утвърждава националната идентичност чрез образование и просвета.
След 9-септемврийския преврат от 1944 г, настъпват радикални промени във всички сфери на живота. Читалищното дело не прави изключение. Полагат се ситемни усилия за обезличаване на доброволния граждански характер на читалищата. Читалищната дейност се подчинява на новата идеология за възпитание на масите в комунистически дух. Традиционните чествания на религиозни и исторически празници отстъпват място на тържества, отбелязващи дати, свързани с историята на комунистическото движение. Вземат се драстични мерки да се наложи тоталитарна доминация. Библиотеките се прочистват от "упадъчни" буржоазни автори. Цензурира се репертоара на читалищните театри и кина. Лекционната дейност се заменя с различни форми на отявлена  идеологическа пропаганда. Записват се формално членове, които го правят за да имитират обществена дейност. През 1945 г. е издадена наредба-закон, съгласно която, читалищата се поставят под надзора на Министерството на пропагандата. Въпреки, че целите, формулирани в този акт, звучат в духа на традиционните дейности, всъщност от тях се изисква да станат „действителни членове на отечествено-фронтовската власт“. Но от друга страна през социалистическия период /1944-1989г/ се полагат усилия читалищата да се разширяват териториално и да се осигуряват материално. Това става с помощта на държавна субсидия, която нараства до 80-те години и вече представлява 80% от издръжката им. За съжаление през този период на държавна протекция, читалищата загубват нагласата да проявяват инициативност и гъвкавост.
След 90-те години на ХХ век, още в началото на прехода от социализъм към демокрация, читалищата започват да си възвръщат ролята на доброволни граждански сдружения, достъпни за всички възрасти и социални групи. Това е бавен и мъчителен процес на пренагласа, който нерядко взима жертви. Има случай, в които читалища се превръщат в дискотеки и бинго зали. Днес картината е много пъстра и противоречива. В някои населени места /Велинград, Лом, Благоевград/ кипи разнородна дейност на добри практики. Техните хорове, оркестри и танцови състави редовно взимат отличия на събори на народното творчество, напр. Копривщица и Рожен.  Докато на други места, например в редица столични общини, държавната субсидия „потъва“ в частни сметки. Съществува и другия парадокс: читалища оцеляват там, където се закриват училища, поради липса на деца. Тези читалища се превръщат в място за социални контакти, пенсионерски клубове, компютърни клубове за скайп-контакти на възрастните с децата и внуците в чужбина.
Да се подържат в днешно време читалищата е необходимо да се намерят нови партньорства с бизнеса, общините и НПО. Твърде малко направиха неправителствените организации в посока на мотивиране на гражданските общности да подържат традициите на читалищата. Затова се взе решение да се формират общински читалищни съюзи. Това всъщност е работеща традиция от средата на ХХ век. С финансовата децентрализация е необходимо общината да види свой партньор в лицето на читалището и да помага особено за поддържането на материалната база. Това партньорство трябва да се закрепи с договор, в който да са посочени взаимните задължения, както и сроковете за тяхното изпълнение. Следователно 10-15 читалища, обединени в регионален общински съюз подписват споразумение с общината, което е от взаимен интерес. Запазиха се някои елементи от социалистическия период, които са целесъобразни – например книгата за впечатления и препоръки. В нея може да се маркира определен проблем и да се подскаже рационално решение. Или пък да се препоръча нова форма на дейност, която съответства на интересите на младите поколения - рок състав, или хип-хоп танци.
Традиционно в населените места - църквата, училището и читалището са триадата, която е център на духовната част на общуването. Общината и пазарите са по-встрани като въплъщение на неизбежната битийност в живота на хората. Нито един голям православен празник, не се празнува тържествено без участието на читалището. Читалищните дейци възкресяват всички ритуали и обичаи, свързани с даден религиозен празник, както и се стараят да създават настроение, веселие и артистична наслада. Има какво да се направи във връзката между църквата и читалището, като се потърсят съвместни изяви. Например, по празниците на българската просвета и култура 11 и 24 май, българското духовенство трябва да засвиделства по-голямо съпричастие за поддържане на българската идентичност.
Не може да не признаем известни кризисни явления в читалищното дело в условията на пазарната икономика и глобализираната масова култура. За съжаление, не рядко сме свидетели на бездуховно консуматорство, което се налага от политическия и икономически елит и дори някои медии. Загубиха се истинските духовни ориентири и критерии в областта на творчеството и културата. Все повече се налага лошия долнопробен вкус, промотиран от таблоидите, телевизионните шоу и риалити програми, сапунките и крими сериалите, към които са особено податливи младите хора. Чалгализацията неизбежно влияе на естетическите и етичните ценности не само на младите, но тя ще се предава и на следващите поколения като неотменна част от техния манталитет. Вече споменахме, че не са малко читалищата, които се превърнаха в дискотеки и бинго зали. От друга страна, има читалища в Ловеч, Карлово, Калофер с прекрасни певчески и танцови състави, клубове по интереси от фотография до компютърно програмиране. Това е социално-значим начин да се отклонят тинейджърите от дрогата, катастрофи в пияно състояние и хулигански прояви. Вместо това, те могат да придобиват знания и умения в желана от тях област. И това може да бъде начален тласък за бъдещата им професия. Читалищата като обществени средища са много чувствителни към политическата нестабилност и към пренебрежителното отношение на държавата относно увеличаване на субсидията. Не се оценяват достатъчно делата, които доброволците вършат  в полза на обществото.
Независимо от всичко, през преходния период театралните постановки си извоюват достойно място в самодейните трупи у нас и стават носители на безброй престижни награди и отличия. Има и други придобивки, достойни за гордост. Библиотеките са осъвременени, за да отговарят на информационната ера. Ломската читалищна библиотека има с какво да се похвали за 155 години от създаването си. Тя съхранява над 111 000 библиотечни единици, сред които старопечатни и ценни книги. Операта и балетът също се постигнали бляскаво развитие през последните години в Лом. Тук  има и обединена школа по изкуствата, която през 2015 г. чества 60-годишен юбилей. Тя е люпилня за млади таланти, някои от които вече са утвърдени професионалисти, с признание в България и чужбина.  Особена гордост за читалището е новият интернет център създаден по проект „Глобални библиотеки“. Той е достъпен за всеки, с което се изпълнява една от исконните функции на читалището – социалната.
Битката за отстояване правото на съществуване на читалищата продължава и до днес. Тя се изостря през 1990 г., когато е премахнат стария закон за читалищата, а новия се приема чак 1996 г. За съжаление оплетоха читалищата в различни закони и започнаха да ги третират като „учреждения“. Новият закон не се спазва ,нито от държавата, нито от общините. Много неща трябва да се променят – не само връзката на читалищата с държавата и общините, но и взаимопощта между читалищата в рамките на отделната административна единица. Всяко читалище трябва да набира своя членска маса, от която да се издържа – членски внос, дарения и др. По този начин читалищата се явяват най-голямата доброволна организация в България. Трябва да има промени и в отношението към сградния фонд и неговата поддръжка. Читалищните сгради са 95% публична обществена собственост. Например, издръжката на една сграда изчерпва целия годишен бюджет и за отопление не остават средства. Общините имат право по закон да съ-финансират читалищата, но това се случва само на някои места. Други читалища сами намират път към бизнеса и получават не малка финансова помощ. Все в името на възрожденската идея да се запази огънчето да не изгасне. Въпреки всички трудности интересът на хората към читалищата се възвръща. Там те могат да общуват реално, а не виртуално, да прочетат книга или списание, да се научат на танц или на песен. Слава Богу, пикът на чалгата отмина и младите хора проявяват интерес да се учат да свирят на народни инструменти /тамбура, гайда, гъдулка, акордеон/ да играят хора и да пеят песни. Голям подем се забелязва при фолклорните събори в Копривщица, Рожен, Гела и др. През 2016 г. ЮНЕСКО обяви фестивалът в Копривщица за институция, която опазва нематериалното културно наследство.
В наше време читалищата кандидатстват и по евро-проекти. Например, читалищата в Златоград и Хисаря бяха реновирани по проект и привличат много млади хора както и туристи, които разглеждат временните и постоянните музейни сбирки. За да се задържи тази положителна тенденция, читалищата трябва да се впишат в националната стратегия за култура.
Трябва да се отбележи, че читалището е школа за гражданско самосъзнание и поведение, то е брънка в мрежата на гражданското общество. То може да си взаимодейства със социалните мрежи и уличните протести.
Има и едно ново явление, което дава по-голяма надежда и упование, че българският дух ще се съхрани във времето въпреки всички превратности на историята. Това са българите по света - една втора България, която започват да полага все повече усилия да предаде най-ценното от нашата култура в наследство на поколенията.
Например, в Амстердам тази година беше проведен фестивал "Рисунка, песен, танц", организиран от българското училище при посолството. Фестивалът привлича деца от пет други европейски страни. Такива фестивали се предвижда да се провеждат ежегодно, където има българска диаспора. Какво по-голямо богатство от това да носиш едновременно културното наследство на своите предци и ценностите на страната, в която живееш. Съхраняването на българската култура в чужбина се случва в клубове към българските училища, което е в духа на читалищата. Тази нова инициатива е все още крехка, като се има предвид бързо променливия и несигурен свят, в бесен ритъм на иновации и разкъсван от тероризъм и хибридни войни. Но няма проправена пътека без човешки стъпки. За да я има пътеката, трябва да има човешки стъпки ден след ден. Приемствеността е черта и на пътищата и на културите. Или, духовното е като огън, който трябва да бъде подържан, за да свети ярко в тъмнината на неизвестното бъдеще. 



неделя, 14 август 2016 г.

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор

С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

 


Лилия Абаджиева е "запазена марка" за авангардна режисура в съвременния български театър. Завършила е режисура в НАТФИЗ през 1998 година. Има зад гърба си повече от
20 спектакъла на световни класици - Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет и други. Тя е дръзка в експериментите си и предизвиква спорове. Самата тя се нарича "ужасното дете" на театъра у нас. Представя спектаклите си и на сцени в Германия, Италия, САЩ, Русия и другаде. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни форуми и фестивали в чужбина. Била е асистент на покойния проф. Крикор Азарян и гостпреподавател в няколко университета, между които и Калифорнийския университет в Санта Барбара. От 2010 година е в творческия екип на Народния театър "Иван Вазов". Сценарист и режисьор е на документалния филм "45 градуса по Азарян" на БНТ от 2009 година, отличен с голямата награда на медийния фестивал "Осмата муза".

Защо избирате преди всичко движението на тялото като изразно средство - какво е предимството му пред изразителната сила на текста?
- Смятам, че единственият начин да се представи човешкото същество разголено в болката и страданието му е чрез естественото физическо движение. Целта на театъра днес, според мен, е да наблюдава човека в неговата неспособност да цени собствения си живот или да решава конфликтите на света, в който живеем. Една от главните мисии на актьора е да изясни мотивацията на героя и да намери най‑изразителния начин да представи тези конфликти.
Как си представяте, че ще реагира публиката на Вашите понякога дръзки постановки?
- От една страна, винаги се чувствам като "ужасното дете" на българския театър. Мисля за себе си като разглезеното дете на българската критика. Аз се оценявам от постановките ми, не от наградите.
От друга страна, намирам, че театърът в пост модернистките времена трябва да бъде много личен, провокативен и потаен в същото време. Мисля, че единствената цел, която оправдава правенето на театър, е да използваш театъра като инструмент за измерване на истината.
Този вид посветеност на изпълнителите привлича публиката; прави магията театър да бъде смайваща и вълнуваща както за актьора, така и за зрителя.
Какво Ви дава смисъл, вяра, сили да работите в тази тежка творческа професия? Какво целите, когато преобръщате смисъла на някои основни антитези като "божествено ‑ демонично", "трагично - комично", "реално - въображаемо" и други?
- Наистина, естествено, много често по пътя се губи вярата. И не е трудно да се загуби във времето, в което живеем. Това, което в крайна сметка ме крепи, е усещането, че някак си театърът е тази точка на духа, в която можеш да покажеш къде се преплитат божественото и демоничното, въображаемото и реалното. Те престават да съществуват като противоречия: високо и ниско, божествено и демонично, реално и въображаемо.
Театърът е една велика игра; игра, която изследва човека, природата му, във всичките й колебания, копнежи, възторзи, болката във всичките й описания. Ние като едни пато‑анатоми, надвесени над мъртвото тяло на текста, се опитваме да го съживим, да му придадем плът. При това няма как, колкото и да се опитаме да си го забраним, да не разкрием собствения си дух - този на режисьора, както и на актьорите.
Това е представата ни за този текст, тук и сега, според това къде се намираме. Но има някакъв метафизичен пласт, който не ни е подвластен - по някакъв начин, извън всякакви естетически пристрастия, извън всякакви правила, извън този арсенал, с който разполага всеки от нас. И в това е вярата ми, че театърът може да разкрие живота на духа в абсолютната му форма.
Във Вашата работа определено се налага предпочитание към световни класици. Като пост модернистки творец, дали подхождате към тях през призмата на парадокса, пародията, сатирата, иронията?
- Отговарям, независимо от това дали става дума за комедия или трагедия. Направихме "Скъперникът" от Молиер в театър "Зад канала". Там Арпагон, главният герой, е обладан от това, на което му казват "трите врати към ада": алчността, похотта, гнева.  Класиците обичат да ни връщат към тези основни пороци у човека, което са осъждани във всички религии.
При големите автори са заложени много смислови пластове, подсказват се много валенции, и има много повече свободни валенции. Всичко това позволява да бъде транспонирано и в нашето време. Ето, ако говорим за скъперника Арпагон, нима сега, във времето в което живеем ненаситността за притежание е по-малка? Тя в съвременното общество дори достига до степен на булимия.
Или когато говорим за Фауст, това дори не е пиеса. Гьоте я е писал 63 години - това е делото на живота му. Там той е заложил темата за божественото и демоничното. Залогът за душата на Фауст - това е битката между Бога и дявола.
Разбира се, текстът е писан във време, когато най-ценното нещо, което може да заложиш, и то в името на един утопичен свят, това е да заложиш душата си. Фауст, който е изучавал толкова науки, не е намерил рецепта как хората да станат по-добри. И в крайна сметка залага душата си в този облог с дявола, за една утопия - не престава да вярва, че може да бъде построен такъв град, в който хората някак си да са по-добри и удовлетворени.
Или, да вземем Шекспир. Тук съм работила с големите му трагедии като Хамлет, Отело. Всъщност, от тях не съм правила само Крал Лир. Ако доживея да такава възраст, в която мога да преосмисля нещата, когато човек стига до някаква почти аскетичност, примерно както в последните акварели на Дечко Узунов, ако сте ги виждали, които са прекрасни, тогава може би ... .
Съвременните хора - толкова цинични и консумативни, духовно нищи, ще ги хванат ли дилемите на класиците?
- Предпочитам вместо да говоря за хората, т.е за "тях", да говоря за "нас". По някакъв начин, дефинирайки тези проблеми, ние ставаме това, което работим. Изследвайки тези теми, съм виждала как актьорите стават по-различни. Няма друг начин, иначе би било театър в театъра. Защо се посвещаваме на такива големи теми? Абстрахирам се от естетичния образ при създаването на спектакъла. Говоря за вътрешния етичен мотив.
Да застанеш с цялата чистота на душата си, с цялата откритост на съществото си, първо да застанеш пред себе си, а после и пред публиката, и, ако имаш сили, да се запиташ дали проблемът те вълнува или не ... Всеки от участниците в екипа сам трябва да си отговори. Ако една тема не те вълнува, няма как тя да достигне до публиката.
Свръх-възбудата на играта на актьорите е същностна за Вашия подход като режисьор. Защо тя е толкова важна при "оживяването" на "мъртвия" според Вас текст?
- Моята театрална лексика наистина е свързана с превъзбудата от играта. Трябва ни превъзбуда у актьора, дори при игра с минимална жестикулация. Преживявала съм го и в статични пиеси като "В края на играта" на Самюъл Бекет,  или "Няма ток за електрическия стол" на Александър Секулов. Много по-голямо е предизвикателството от това да си лишен от възможността на експресията на тялото, дори на една единствена крачка, ... Това също може да носи превъзбуда от играта.
Степента на опиянение?
- Тя вече зависи от степента на таланта на актьора.
Сега, когато сме малко или повече отчуждени, театърът ни събира и съпреживяването е както индивидуално, така и колективно?
- Това е една специална конвенция. Без разлика дали се придържаме към формата на класическия театър, или към сегашната му форма. Това е една конвенция, взаимно съгласие: черната кутия, осветеният актьор, и притихналият салон.
Това много ни задължава ... В забързаното ни време, което е толкова ценно, ти вземаш от времето на зрителя. Някой е посветил на теб два часа от живота си.
Театърът все повече и повече ще се връща на истинското си място - да не бъде единствено елитарен. Станиславски, като говори за актьора, казва, че играта му е средство за публично усамотяване. Но е и публично съпреживяване. Това е много ценно. Театърът исторически е първата медия, сред това идва изобилието от нови медии ... Не мога и да помисля, не зная, дори само след една година, какво ще се случи ... Убедена съм, че в тази естествена конкуренция, театърът има своето запазено място.
Живият контакт, не е като виртуалния, нали? При живия контакт преосмисляш и преживяваш истински, независимо от условностите на театралната форма.
- Самата аз като зрител съм преживявала катарзис. Това е ставало при спектакли-събития. Може би се броят на пръстите на ръцете ми. Някои от тях съм гледала и преди повече от двадесет години. Но си спомням конкретни образи и метафори. Те оставят завинаги белег в душата на човека...

08.08.2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/liliya-abadzhieva-edin-netraditsionen-rezhisyor


неделя, 5 юни 2016 г.

Посланик на българската народна музика / С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Посланик на българската народна музика
С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Проф. Тимъти Райс, бивш ръководител на департамента по етно‑музикология в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, неотдавна беше удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като студент в Йейл е запленен от не‑равноделните български народни ритми. За българския музикален фолклор е написал редица книги и много статии в престижни списания. Някои от книгите му са с особено силно влияние върху академичните среди в англо-езичния свят. Преподавателите продължават да ги ползват в занятията със студенти. Наред с това той допринася съществено за разширяване известността на българската народна музика в САЩ и Канада като създава условия български музиканти и танцьори да преподават там, както и да изнасят концерти.

- От кога датира Вашия интерес към българската фолклорна музика?
- Още когато бях студент в Йейл, бях поразен от оригиналното звучене на българските не‑равноделни ритми - например, такт 7/8, характерен за ръченицата или 11/8 като в песента "Полегнала е Тодора".
- Дойдох в България в 1972 година по линия на обмен между САЩ и България, за да работя върху моята докторска дисертация. Имаше много народни певци, инструменталисти и танцьори, които страшно ми помогнаха по това време. Те ми раздаваха щедро своето време, енергия, умения и знание, в повечето случаи - безплатно. Дадох си клетва на свой ред - да им помагам, когато ще имам възможност.
- Кои бяха първите народни певци, инструменталисти и танцьори, които се възползваха от Вашата "отплата"?
- Костадин Варимезов беше първият. Тогава той работеше в оркестъра за народна музика на Радио София. Той ме научи да свиря на българска гайда. Обещах му, че, ако някога получа добра позиция в университет, ще уредя да бъде поканен да преподава. Така и стана. Една година Костадин и съпругата му Тодора бяха с грант в Университета на Торонто, Онтарио, Канада. Курсът бе по свирене на гайда. Варимезови прекараха чудесно в Канада. Пътувахме заедно и до Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, където те също изнасяха лекции и концерти.
- Как се развиха отношенията Ви с българските професионалисти във фолклора след 1989 година?
- Настъпи радикална промяна. Работата ми в тяхна полза се умножи. На много от изтъкнатите музикални и танцови изпълнители от професионалните ансамбли в София и в страната им се наложи да напускат страната, търсейки препитание и по-добър живот за себе си и за децата си.
- Когато в 1994 година много от тях започнаха да пристигат в САЩ, ръководех департамента по етно-музикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Бях в добра позиция да ги наема да преподават в нашите програми.
- От повече от 40 години катедрата ни наемаше известни музиканти от Азия, Африка, Латинска Америка и Близкия изток. Те преподаваха музика на своите народи на студентите ни. Като ръководител на катедрата можех всяка година да наема по един от тези изтъкнати български музиканти да преподават в UCLA.
- Това обогатяваше по специфичен начин съкровищницата от чуждестранен музикален фолклор на Университета ни, която е по‑богата и разнообразна от всеки друг университет в света. Така, мисля, успявам да изпълня дълга си към цялостната българска фолклорна култура, за това, което съм получил в професионалната си кариера в тази област.
- В 2001 година наех най-добрия ученик на К. Варимезов. Той е наследник на традиции от Странджа планина. Името му е Иван Варимезов. Той е племенник на Костадин. Дойде в САЩ със съпругата си Цветанка и двете си дъщери Радка и Таня. Цветанка е чудесна певица от Пазарджик и брилянтна диригентка на хор. Иван и Цветанка са научили двете си дъщери да пеят и свирят българска народна музика. Те съчетават това с общото си обучение в САЩ. Иван и Цветанка се утвърдиха като чудесни успяващи преподаватели в Университета ни. Те пътуват из САЩ, Западна Европа, Гърция и дори Япония. Преподават българско пеене и инструментална музика.
- За тях аз съм направил само това да им предложа възможност за развитие. Но самите те са онези, които в пълна степен оползотвориха тази възможност.
- Наред с преподаването ми в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, още и като директор на музикалното училище „Хърб Алпърт” към Университета, съм помогнал там да работят много български народни музиканти.
- Опирате ли се на документалното кино, видеото и интернета за да въздействате непосредствено на емоциите и сетивата на обучаваните и по-общо - на публиката?
- Вярвам изцяло в това. Доказателство? Направих документален филм за фамилната история на Варимезови от освобождението на България в 1878 година до наши дни. Заглавието на филма е "Да ти напълни душата”. То бе сред най-любопитните заглавия в документалния жанр на шестнадесетия международен София Филм Фест. В него се разказва историята на българските народни музиканти от семейство Варимезови.
- Българските народни танци ме научиха да си „отварям душата” и да бъда свободен.  
- Вие говорите на чудесен български език. Това е толкова рядко за чужденец?
 - Старая се да го науча, за да мога по-свободно да общувам с бабите по селата и планините (смее се закачливо) ... 
- Кажете нещо за академичния Ви принос в проникновеното оценяване на съкровищата на нашия фолклор.
- Написал съм две книги, които като правило се ползват от професорите в занятията им. Едната е монографията, издадена от Оксфорд Юнивърсити Прес, 1994 година, наречена "May It Fill Your Soul: Experiencing Bulgarian Music" (на български: "Да ти напълни душата: да се потопиш в българската музика"). Тя се ползва от почти всеки докторант по етно-музикология. Често се цитира като образец за определен подход на научно изследване в областта. Неотдавна книгата бе преведена на китайски и издадена от Шанхай Кънсървътъри Прес. Така българската народна музика става известна и сред китайските студенти и докторанти по музика.
- Втората книга е базисен учебник за първокурсници в университети и академии. Част от тях имат първа специалност музика. Други получават кредит за спец-курс по възприемане на естетичното качество и наслада от музиката.
*
*      *
Мисля си за лекцията на проф. Тимъти Райс пред студенти в Американския университет в Благоевград  на 4 май 2016 година. На 10 май 2016 година преживявам думите от академичната му лекция, докато разговаряме и слизаме с него по стълбите от Аулата в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Може да видите пълния текст на лекцията по линка:
https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/157713/1127498/version/1/file/Rice+lecture+at+Sofia+University+honorary+degree+ceremony.pdf
Каква е тази страст и любов за цял живот, която те кара да посветиш четиридесет години на изучаването, преподаването и съхраняването на българския фолклор? Не е ли това също една съдба, сама по себе си, достойна за филм? 


Седмичник "Животът днес", он-лайн изданието, 13 юни 2016
http://www.jivotatdnes.bg/news/kultura/prof-timoti-rays-poslanik-na-balgarskata-narodna-muzika



събота, 21 май 2016 г.

A Wind of Change


A Wind of Change
By Ksenia Kisselincheva

Just a few minutes before landing at Sofia Airport, Kamen could catch glimpse of his hometown from a bird's eye view. He could hardly fight back the tears in his eyes for he was flooded with memories, suppressed deeply in his subconscious mind. Nobody knew about his coming to Bulgaria, except the current correspondent of Reuters who had been instructed to keep quiet. As soon as Kamen boarded the bus-shuttle heading to the Kempinski Hotel, he phoned his wife Melinda. She was waiting for his call though it was 5:00 a.m. back in Toronto and the children were still sleeping. She said:
"Hi,  Mecho,  is everything O.K.?
 "Yes. I'm heading to the hotel. I'm lucky to get ahead of the morning traffic jam. How are things out there? How is Rita's cough?  
 Melinda was really exhilarated to hear him safely back to the old continent but in the occasional tremor of her voice Kamen could detect some signs of her subdued fears. Melinda knew he was embarking on a very dangerous mission and she couldn't help worrying ... And yet, she did her best not to make him feel strained and divided, or even worse, not to instill a sense of guilt into him for putting her and their children's lives on the line.  
-Speak to you later. I'm going to call you in your office, he reassured her.
Fine, Mecho, I'll be expecting some fresh impressions from you in a few hours.
 Kamen switched off the smart phone and started giving directions to the shuttle-bus driver:
-Please, go to the Seminary and then along James Bourchier Boulevard. We'll stop for a minute at number 12 - I've got to pick up something from there.
The bus was like a moving disco, as the driver was playing some hip hop at full blast and he seemed to be annoyed with all these huge luxury cars littering the road. He tried racing with them, occasionally being on the verge of crashing into them.  Kamen was really amazed to see so many of these cars on the road, as if he was in an off-shore haven like the Seyshelles ...
The small packet he picked up was a bugged tape of a conversation between the Prime Minister and the Director of the Central Custom's, revealing discrediting details of their backstage dealings. Kamen was eager to get to the Japanese Garden of the Kempinski Hotel and listen to the tape intently, without fearing of being watched or bugged in the room.
 Finally he landed with his small trolley suitcase at the reception desk. The receptionist girl was with heavy makeup as if she was onstage. She was texting in a mobile phone. From what he could gather it was not business ‑ she was talking to her mother. She pretended not to notice Kamen and continued blabbering about trivia. At some point, she seemed to get annoyed with her mother and she suddenly switched off.  At last, she condescended" to serve her customer. "
"How can I help you?" She forced a smile on her mask-like face and was taken by surprise when she heard him speak out in perfect Bulgarian. He chose a double room on the 10th floor, overlooking South Park. As soon as he entered the room, his mobile started ringing. Who was it? Ah, it is Peter from Zagreb to check up on him. He pressed the button while trundling his luggage into a corner.
-Hi, Pete. I've safely arrived. I've got to see some relatives and friends within the next few days, so I'm going to be quite busy, but, anyway, we'll keep in touch. I'll get back to you late in the evening.  
Fine. Glad to hear you've safely arrived. If I get any further instructions from Toronto, I'll let you know immediately. Bye, take care!
Kamen was always happy to speak to Peter Baker, who was so very helpful when Kamen was doing an investigation on the energy minister who was a suspect of corruption and money laundering. Also, he took him around Zagreb, which is a unique mixture of various styles, blending the influence of Italy and Austria with a few remains of the Ottoman occupation.
Kamen took a shower and tuned in to a local TV channel. It was something to do with migrants, illegally crossing Bulgaria's border with Turkey and their abuse by local youngsters, driving ATVs who claimed they guarded the border. They had uploaded their clips of torture on Facebook and stated they were true "patriots". Kamen had info from secret sources that the border control was not any good and hundreds of illegal migrants infiltrated both at the border with Turkey and Macedonia. These guys were filling in a vacuum of state control and they usurped the prerogatives of the disintegrating state.
Certainly, this was not the right solution, thought Kamen, but where were the volunteer citizens' groups, constituted by the central government whose task was truly patriotic in helping the border control under these extreme circumstances of an undeclared war on the EU? Kamen lay down on the bed by the window, closed his eyes and the tide of his thoughts took him back to 2007 when Bulgaria joined the EU.
At that time the EU project was in its prime, he remembered reading Jeremy Rifkin's "The European Dream" and getting excited about the gigantic historical project of the 21st century. The expectations were for a war-free European continent without borders and tariffs. And his beloved country was to be part of this unprecedented civilization process.
He imagined himself as a Reuters correspondent in Sofia in a few years, working in collusion with Bivol - the local WeekyLeaks, exposing the maffia-state, the oligarchs, the underground world of drug smuggling and human trafficking, the money laundering in off-shore havens, etc.
He will be so happy to take Melinda and the kids around the country. One of the first places he wanted to take them to was Balchik where he had had some of the most ecstatic moments of his childhood! Dvoretsa was part of the Botanical Gardens, so there were flowers everywhere, some of them rare and exotic species. He loved to sit in the shade of the purple magnolia and watch how the hydrofoil was shooting in the distance like an arrow through the expanses of the sea, leaving a trail of white-crested  waves. The hydrofoil in his boy's imagination looked like a sea monster and he was content that it was far away from the coast, it was like an apparition which glided speedily along the shimmering line where the sea merged with the horizon...
He startled and looked at his watch. It was high time to go to the Japanese Garden and listen to the tape.
It was a cool windy day in April and luckily there were only two tables, taken by a couple of young men and women.  They seemed to have forgotten about their daily worries and were swimming in a bubble of timelessness. Kamen was glad to see the ducks and swans in the pond and the white peacocks in the grass. 
Looking at them, he went back in time and remembered about the farewell dinner at the Japanese Restaurant in 1990, before he flew to Toronto the next day.  He was with his best friends - some of them from Sofia University, others from the English Language High School and yet others from Sofia Mathematics High School (SMHS)- they all were very excited about their new plans for the future. For instance, Hristo was getting ready to go to the Silicon Valley as a computer specialist - he graduated from SMHS with a gold medal and a plaquet. He had also won international competitions in software development and had professional connections the world over.
Then, there was Stamen who had been accepted in Fletcher's School of Diplomacy in Harvard and also there was Emil who had been accepted in Santa Cecilia to study opera singing. There were others who were applying for an international fellowship but they hadn't made it yet. So, they were inspired and positive, the best part of life was in store for all of them and the world seemed to take them on its wings. They rounded up the party by going to the small garden near Kempinski. Most of them were singing pop and rock songs, at times off tune. Suddenly a teenage boy with a guitar, on a bench nearby tuned in to their melodies and this impromptu concert was like a gift from God for their plunge into the unknown. It was a quiet night in June, and stars were as big as seen in Rojen's Observatory and the harp of the lush grass with myriads of crickets, humming into eternity.
He was with the headset on but while he was listening to the recording, he was taking in the idyllic landscape with the ducks in the pond. He was reminiscing about that night which was more or less a major watershed in his life. He looked at his watch and pressed the button and the green light continued flashing assertively. While he was listening to the tape, someone gave him a tinkle. He pressed the stop button.
Hi, there - he was fully aware of being bugged.
 Hello, Mr. Boyanov. It's Ivan Trenchev speaking. Could we meet tonight at Pizza Hut on Cherni Vrah, just opposite the RUM Supermarket?.
Certainly. How about 8:00 p.m.? Is that all right with you?
 Yes, that's all right. I would like to talk about my son's immigration to Canada. Thanks in advance.
The photocopied documents were placed within the pages of a magazine. Kamen's money was inside a leaflet, advertising holidays in Greece. They had a pizza and a glass of Staropramen and discussed the details of Trenchev's son's immigration to Canada. On most scores he was eligible as an immigrant, moreover he had graduated as a mining engineer, a profession greatly demanded in Canada.
They also had a talk about the latest wave of migrants in Bulgaria since the borders were not properly guarded and the burkas were already everywhere. Colonel Trenchev was very well informed but usually did not express a personal opinion - just quoted someone else's. He was nervously looking at his watch which meant that he was in a hurry to go. Kamen suggested that he drive him to his home but Trenchev declined politely and said he was going to hail a cab.
Kamen did not insist on taking him home since he was fully aware that he was being persistently followed: that shabby Opel Record that he could spot in the rear mirror occasionally ... Moreover, he had to pore over the docs and to send them in an encrypted format to Peter in Zagreb. So, he drove back to the hotel and went to the Japanese Garden again.
He was terribly tempted to visit his mom but he was not allowed to on this highly secretive and dangerous mission. This reminded him how vehemently his mother had been appealing in court for the last ten years to unravel the mysterious circumstances around his father's Evgeni death. Finally, they came up with a forensic statement which had been fixed by his enemies - a sudden heart attack up in the snow which made him freeze to death.
Senna, his mom, was never given the chance to see the corpse. The story was more than suspicious. Kamen's father was a recognized authority in medicine and microbiology. He worked at an Institute of the Bulgarian Academy of Sciences (BAS). He had frequent clashes with the Ministry of Healthcare on different issues, mostly about high level of toxic ingredients in various foodstuff, both local and imported. After a huge row in which he argued even with representatives of the Bulgarian Medical Association, he was really devastated. So, the next day he went hiking in the mountain on his own.
It was January and he had to break a trail through the deep snow but he was exhilarated by the glistening white snow. That reminded him of the Christmas cards he used to paint by himself and always used to send to his grandparents - both teachers. They had taught him how to paint greeting cards as well as how to read and write at the age of five. These solitary walks were the best way for him to unwind from the tension of his everyday duties and responsibilities at the Institute and the laboratory. But this time professor Evgeni Boyanov went up the mountain and never came back.
Kamen felt most at ease in the garden. There was a strong cool wind and there was nobody outside, except the swans and the peacocks - the best company he could dream of. He read very carefully 12 classified documents from State Agency for National Security (Acronym in Bulgarian ‑ DANS). Of course, he had to pay some money for "fuel and office supplies".
The documents referred to siphoning out of EU-funds by people in very high positions. Then he encrypted the info and sent it straight away to Peter in Zagreb. Kamen received a message that everything had been received.
This was the first day of his stay and he decided to walk downtown to see all the changes in his native city. While walking down Cherny Vrah Boulevard, he watched the flamboyant display of super luxury cars, many of them four wheeled vehicles. The sidewalk was uneven like a rockery.  Many of the metal grids on the road gutters had been stolen. He knew about it from previous info - it was done mainly by Romas. However, who were the traders who bought iron from them and who controlled both of them? Why not punish them and put an end to this scam (in Bulgarian ‑ the same as in Italian "dalavera"). This dalavera had been sending many people to the emergency hospital.  
He noticed there were many gambling houses of all sorts on his way - one at the Hemus Hotel and a few more in the underpass to the National Palace of Culture. He knew that the local oligarchs of gambling were fighting each other ferociously for gaining territory. They say in Plovdiv and Haskovo this kind of entertainment was thriving because some of the Turks came over, since gambling is banished in their country. Kamen had also heard that the Student's Town in Sofia had been turned into a red light district. And, of course there was mixed with a lot of crime.
Kamen Boyanov was really exalted to see the Arena di Serdica Hotel. But, again there was something to spoil his positive attitude. Part of the glass dome had been broken by vandals. Why did they do it? For sheer fun? Was it a protest against the government? Wasn't there a better way of expressing their anger and discontent? They could easily organize a protest if they had a genuine public cause.
Anyway, Boyanov did not feel like walking along Pirotska Street because he knew that this was an unsafe area. There some of Arabs were roasting duener kebabs. Other shady characters entertained themselves. Their drunken euphoria might end up in bloody fights, where even knives were pulled out and brandished about.
Kamen was amazed there was no longer any Sheraton Hotel. It was back to the old Balkan, which no Western traveler knew about, so he wouldn't take a risk of booking there.
On the way back, Kamen walked along Vitoshka Boulevard which is a walking area. It reminded him of a Western style place, with its posh shops, bistros and restaurants. It was full of people who looked like the rising middle class. They didn't seem to worry that it was 11 p.m. ‑ it was Monday, so most probably they were at work the following day.
Boyanov looked at the prices in the shops and he was amazed how high they were, sometimes even higher than in Toronto. He wondered who could afford to buy these overpriced items, except the very rich 2 or 3 percent of the population of Sofia.
The next day he had a very tight schedule - again he had to meet some officials from Central Direction of Fighting Against Organized Crime (GDBOP) who had access to classified info, concerning other areas of life in Bulgaria. He had to be very careful and to provide them with high personal security. So, tomorrow, Tuesday he was going to meet three of them at a church where a cousin of his served as an archpriest. There were only a few worshipers, present at the morning service, mostly elderly women. He lit a few candles for the good health and good luck of his loved ones. Then he dropped some money in the donation box. Finally, the service was over and the people gathered around Otet Simeon to ask him questions, concerning the sermon he had just delivered. Soon they left the church and his cousin, Otets Simeon could finally pay attention to Kamen whom he had not seen for ages. He embraced him warmly and exclaimed:
-Thank God, I survived to see you again!
- Simo, we are all in God's hands. So, we should count our blessings all the time!
 They started asking each other about their families and Simo took Kamen to a secret room which looked like a confession box. There was a small table and two chairs. On one of the walls there was an old icon of the Holy Mother from the 19th century with an icon lamp, flickering gently and soothing the soul. Simo checked up there was no one nearby and took a two-liter plastic bottle out of a cupboard where he kept his civilian clothes. Then he produced a round bread loaf out of another cupboard and said:
 - Kamen, you are welcome back to fatherland!
 - Simo, let's drink to our health and to the well-being of Mother Bulgaria!
There was a silence. The clinking of their glasses sounded it like a vow.
 - However, I would expect you to understand me. I am on a secret mission. I have to watch out about the personal security of the persons I meet. In ten minutes I have got to meet one of them. Is it safe to be here? Do you think you might be bugged?  
- No, I don't think so. Some out of the Sveti Synod prefer to spend their money on super luxury items and trips abroad.
- Will it be O.K. if I bring another two tourists after one 1 p.m.?
- Certainly. Let's hope they won't be followed.
- Let's hope for the best. They are old war horses in their line of sport.
- I have got things to do in the church library, so I will leave you to your own resources.
-  Thanks. I do it in the name of Mother Bulgaria!
Simo crossed himself and mumbled a prayer, finishing with Amen. He put away the wine and vanished.
Kamen spent hours in the tiny claustrophobic room - he was so tense and totally immersed that he did not think of eating. He had taken a one liter bottle of mineral water. Sharp at one p.m., Simo appeared with a big burger. He said smilingly:
- I thought you might need to recharge your batteries a bit.
- Certainly. Otherwise who will carry me back to the hotel? I'll be quite a lump for anybody - 80 kilos.
- I hope you will have done your job by the evening service.
- I hope so, too. I need some time for a walk in the South Park.
What Kamen really meant was that he had to get in touch on his smart phone with his colleagues abroad and send them encrypted messages. However, he should do it in an open space to avoid being bugged.
This day he went back to the hotel by taxi and rushed to the Japanese Garden to decode and encrypt the documents and the photos. Then immediately he sent them to Peter. Kamen wanted to make sure Peter had received everything and called him on the mobile:
- Hi, Pete! How was your presentation today? I'm sure there was huge interest in such a topic. Were there many questions after it?
- Oh, thank God! Things went even better than I expected. Technology didn't play a number on me. The seminar hall was fully packed. When I finished speaking, there was an avalanche of questions and comments. I was completely run down when it was all over. How are things with you?
- Fine. I have been visiting places all over the city. There are parts of it that I can hardly recognize. Also I visited some relatives and old friends. It's all very nice but also emotionally demanding. I'm also whacked and I feel like crushing into bed. Bye, speak to you tomorrow.
- Bye, bye Kamen. Take care!
This was only the second day of his stay but he had the feeling he had been around for months. Driving in his Daewoo, he got used to the potholes in the streets, to the mongrels lying on the pavement or circling around trash cans, to the beggars, stretching their hand theatrically. He had the impression there were too many mentally ill people, walking around and he was very careful with them because they were unpredictable and crossed the road wherever they liked. Many of the local drivers were also a big problem.  Their egos were inflated by the horse power of the engine and they drove either very fast like in a Formula One, or they disregarded the rules and road signs - they wanted to show everybody they were the best.
Also, he saw quite a few gypsies all over the city, moving in groups, getting on and off trams or buses - a few friends complained they had been mugged by them, while riding on public transport. Migrants could be seen - usually they moved in groups or sat on benches in parks. Also they smelled bad and littered the city indiscriminately.
He got used to the old Opel Record which he spotted in the rear mirror from time to time. He was doing his assignments, in spite of everything ‑ sometimes the agents decided it was too much of a risk for them and canceled the appointments.
He was also giving info to a few relatives and friends who wanted their children to immigrate to Canada since the procedure for immigrating in Canada was quite complicated. He gave them skype addresses of Bulgarians who had already settled in Canada, so they could speak with them and ask questions.
On the sixth day of his stay, around 4 p.m. he had done everything he had planned and he decided to relax in the sports center of the hotel. This time he had some Rosé on the rocks in the garden and gave Melinda a tinkle. Unfortunately, he woke her up, but she seemed ecstatic to hear his voice.       
-Mecho, are you coming back tomorrow? We all miss you a lot. Do you think you are safe?
-Don't worry, carissima. I'm perfectly safe and sound. I'm coming the day after tomorrow, my flight is via London and I have got to get up at 3 a.m.
- Please, call me tomorrow night as soon as you get back to Kempinski.
- Fine. I promise to call you even if I wake you up. Kisses for the children. I can't wait to get back home. Bye.
-Bye! God bless you!
He suddenly felt greatly physically and mentally exhausted and thought a massage would do him some good. But it turned out the working hours of massage were up to 8 p.m. So, he decided to have an early night and went up to his room.
"Everything is chalga in Bulgaria; Bulgaria is turning into Chalgaria".  A Bulgarian computer engineer, who had recently immigrated to Toronto, made a sardonic comment but Kamen tried to argue with him. Sadly, this was true for the hotel where he stayed. It used to be one of the reputable hotels in the Kempinski chain, former Vitosha New Otani Hotel.  It was brilliantly designed by the world‑renowned architect Kisho Kurokawa!
Ironically enough, an upstart had bought it recently and changed the name of the world-known brand to Marinela, probably his playmate. As the media reported he had also started a massive extension on five floors without any approved blueprints and permissions ...
So, Kamen took a shower and went to bed but he couldn't go to sleep ... Tomorrow he's going to drive to the town of Ihtiman, where he had to speak to Otets Ivan about a donation from a Bulgarian civil engineer, living in Toronto.
That's why Kamen had to go not later than 9 a.m. . He tuned to Radio Classic FM and heard playing Jupiter, Mozart's 40th Symphony. It occurred to him it was one of his grandfather's favourite music pieces.
His mind carried him back in time to Balchik where his granddad taught him the name of each plant, flower and tree and also taught him how to row a boat. As his father Evgeni, his grandfather Slavi was also a victim of the totalitarian regime. Grandpa Slavi was a professor in history of science. He tried to challenge the status quo. At a public meeting at that time in the Bulgarian Academy of Science, he tried to defend the huge potential of cybernetics - and most of those who took the floor, attacked him, like a pack of hungry wolves and threatened him with expulsion from the ruling Communist Party. He suffered a heart attack there and died on the way to hospital.
Kamen grieved for him a lot because Grandpa Slavi had revealed so many wonders of the world to him. The following summer Kamen rowed the boat with a friend of his in the boat. This time, although without Grandpa Slavi next to him, he felt so sure of himself as if Slavi next to him on the Pancharevo lake.
Why did all these disasters happen to his ancestors? Was there a family curse? He was lucky to immigrate to Canada and compete for a job at Reuters - he was fluent in five languages. However, now he was back to Bulgaria on a dangerous secret mission, and who knows what it would come up to?
It must be something in their genes - they all seemed to love truth better than their lives! At least, the graves of his ancestors had not been desecrated. He went to the Orlandovtsi Cemetery around lunchtime because he had been warned it was a dangerous place - the gypsies and bums circling around, pretending to offer their services.
On the whole, he was lucky to get substantial info, photos and videos on sticky issues like the gypsies in Pazardjik who had been converted to radical Islam, about the buying of arable land in South-Eastern Bulgaria by citizens and companies from Turkey, about the new-born ethnic party DOST, totally supported by Turkey, and so on.
Everything had been sent successfully to Zagreb and from there to Toronto. Kamen hoped in his heart of hearts that at least some of the truth about the so called "transition" in Bulgaria would be known world‑wide and some of the "behind the scenes life" would be exposed. So, with the music on, Kamen slowly fell asleep and he had a strange dream.
He was rowing and rowing in a boat like the one in Balchik. But it wasn't the blue of the Black sea. It was more like the green depths of the Pacific Ocean, the weather was brilliant, almost no wind and no clouds in the sky... His family, Melinda, Slavi and Rita were waiting for him on a small island, with a pond in the middle. Suddenly, his smooth rowing was brutally interrupted. The boat went up with its bow in the air and when Kamen looked back in terror, he saw a huge animal which looked like a shark. The boat was full of water and he jumped into the ocean, holding on to one of the oars. At this instant, he woke up, all sweat, his heart pounding wild! Was this a prophetic dream? Or, those where his fears, that have been wrangling him for six days and nights, while being suppressed by him. Now, when he was more relaxed, the furies raged in his subconscious mind and produced this pathetic nightmare.
Basically, Kamen was mentally balanced and did not believe in superstitions and black magic. So, he turned off the radio and went back to sleep. His alarm went off at 8:00 a.m. While he was taking a shower and brushing his teeth, there were a few calls from relatives and friends. One of them proposed to take the Daewoo back to Herz. Another one offered to give him a lift to the airport to avoid being ripped off by cab drivers.
While he was sipping his coffee, he phoned Otets Ivan to confirm his visit. Finally, he could get rid of the formal dress code, so he was dressed in jeans, a checkered shirt and a black leather jacket. He hoped that in this casual attire he wouldn't attract so much attention, since this style of dressing was quite common in Sofia for men in their 20's - 40's. He looked at his watch and was surprised to see it was almost 9 a.m. Off he rushed to the car, parked in the hotel park lot.
The instant he turned on the ignition key, the car went up into a fireball and a shattering explosion was heard. The Daewoo had gone into flames. Later on, when the police and the firefighters arrived on the scene, they took out the remains of his body but it was heavily burnt, almost char-coaled.
Ironically enough, his wish came true finally - he became hard to be identified. Yet the secret facts, collected by him will be made public. At this time, Otets Ivan was waiting for him... Kamen had arranged another option in case he is sabotaged or killed.
He died a violent death, but stayed true to the spirit of his ancestors, who seemed to love truth better than their own lives. He was only 45 but he made a difference in this corrupted and unfair world. Kamen Boyanov set up an example to inspire other investigative journalists.