Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

Лилия Абаджиева – един нетрадиционен режисьор

С Лилия Абаджиева разговаря Ксения Киселинчева

 

Лилия Абаджиева е "запазена марка" за авангардна режисура в съвременния български театър. Завършила е режисура в НАТФИЗ през 1998 година. Има зад гърба си повече от
20 спектакъла на световни класици - Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет и други. Тя е дръзка в експериментите си и предизвиква спорове. Самата тя се нарича "ужасното дете" на театъра у нас. Представя спектаклите си и на сцени в Германия, Италия, САЩ, Русия и другаде. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни форуми и фестивали в чужбина. Била е асистент на покойния проф. Крикор Азарян и гост‑преподавател в няколко университета, между които и Калифорнийския университет в Санта Барбара. От 2010 година е в творческия екип на Народния театър "Иван Вазов". Сценарист и режисьор е на документалния филм "45 градуса по Азарян" на БНТ от 2009 година, отличен с голямата награда на медийния фестивал "Осмата муза".

Защо избирате преди всичко движението на тялото като изразно средство - какво е предимството му пред изразителната сила на текста?

- Смятам, че единственият начин да се представи човешкото същество разголено в болката и страданието му е чрез естественото физическо движение. Целта на театъра днес, според мен, е да наблюдава човека в неговата неспособност да цени собствения си живот или да решава конфликтите на света, в който живеем. Една от главните мисии на актьора е да изясни мотивацията на героя и да намери най‑изразителния начин да представи тези конфликти.

Как си представяте, че ще реагира публиката на Вашите понякога дръзки постановки?

- От една страна, винаги се чувствам като "ужасното дете" на българския театър. Мисля за себе си като разглезеното дете на българската критика. Аз се оценявам от постановките ми, не от наградите.

От друга страна, намирам, че театърът в пост модернистките времена трябва да бъде много личен, провокативен и потаен в същото време. Мисля, че единствената цел, която оправдава правенето на театър, е да използваш театъра като инструмент за измерване на истината.

Този вид посветеност на изпълнителите привлича публиката; прави магията театър да бъде смайваща и вълнуваща както за актьора, така и за зрителя.

Какво Ви дава смисъл, вяра, сили да работите в тази тежка творческа професия? Какво целите, когато преобръщате смисъла на някои основни антитези като "божествено ‑ демонично", "трагично - комично", "реално - въображаемо" и други?

- Наистина, естествено, много често по пътя се губи вярата. И не е трудно да се загуби във времето, в което живеем. Това, което в крайна сметка ме крепи, е усещането, че някак си театърът е тази точка на духа, в която можеш да покажеш къде се преплитат божественото и демоничното, въображаемото и реалното. Те престават да съществуват като противоречия: високо и ниско, божествено и демонично, реално и въображаемо.

Театърът е една велика игра; игра, която изследва човека, природата му, във всичките й колебания, копнежи, възторзи, болката във всичките й описания. Ние като едни пато‑анатоми, надвесени над мъртвото тяло на текста, се опитваме да го съживим, да му придадем плът. При това няма как, колкото и да се опитаме да си го забраним, да не разкрием собствения си дух - този на режисьора, както и на актьорите.

Това е представата ни за този текст, тук и сега, според това къде се намираме. Но има някакъв метафизичен пласт, който не ни е подвластен - по някакъв начин, извън всякакви естетически пристрастия, извън всякакви правила, извън този арсенал, с който разполага всеки от нас. И в това е вярата ми, че театърът може да разкрие живота на духа в абсолютната му форма.

Във Вашата работа определено се налага предпочитание към световни класици. Като пост модернистки творец, дали подхождате към тях през призмата на парадокса, пародията, сатирата, иронията?

- Отговарям, независимо от това дали става дума за комедия или трагедия. Направихме "Скъперникът" от Молиер в театър "Зад канала". Там Арпагон, главният герой, е обладан от това, на което му казват "трите врати към ада": алчността, похотта, гнева.  Класиците обичат да ни връщат към тези основни пороци у човека, което са осъждани във всички религии.

При големите автори са заложени много смислови пластове, подсказват се много валенции, и има много повече свободни валенции. Всичко това позволява да бъде транспонирано и в нашето време. Ето, ако говорим за скъперника Арпагон, нима сега, във времето в което живеем ненаситността за притежание е по-малка? Тя в съвременното общество дори достига до степен на булимия.

Или когато говорим за Фауст, това дори не е пиеса. Гьоте я е писал 63 години - това е делото на живота му. Там той е заложил темата за божественото и демоничното. Залогът за душата на Фауст - това е битката между Бога и дявола.

Разбира се, текстът е писан във време, когато най-ценното нещо, което може да заложиш, и то в името на един утопичен свят, това е да заложиш душата си. Фауст, който е изучавал толкова науки, не е намерил рецепта как хората да станат по-добри. И в крайна сметка залага душата си в този облог с дявола, за една утопия - не престава да вярва, че може да бъде построен такъв град, в който хората някак си да са по-добри и удовлетворени.

Или, да вземем Шекспир. Тук съм работила с големите му трагедии като Хамлет, Отело. Всъщност, от тях не съм правила само Крал Лир. Ако доживея да такава възраст, в която мога да преосмисля нещата, когато човек стига до някаква почти аскетичност, примерно както в последните акварели на Дечко Узунов, ако сте ги виждали, които са прекрасни, тогава може би ... .

Съвременните хора - толкова цинични и консумативни, духовно нищи, ще ги хванат ли дилемите на класиците?

- Предпочитам вместо да говоря за хората, т.е за "тях", да говоря за "нас". По някакъв начин, дефинирайки тези проблеми, ние ставаме това, което работим. Изследвайки тези теми, съм виждала как актьорите стават по-различни. Няма друг начин, иначе би било театър в театъра. Защо се посвещаваме на такива големи теми? Абстрахирам се от естетичния образ при създаването на спектакъла. Говоря за вътрешния етичен мотив.

Да застанеш с цялата чистота на душата си, с цялата откритост на съществото си, първо да застанеш пред себе си, а после и пред публиката, и, ако имаш сили, да се запиташ дали проблемът те вълнува или не ... Всеки от участниците в екипа сам трябва да си отговори. Ако една тема не те вълнува, няма как тя да достигне до публиката.

Свръх-възбудата на играта на актьорите е същностна за Вашия подход като режисьор. Защо тя е толкова важна при "оживяването" на "мъртвия" според Вас текст?

- Моята театрална лексика наистина е свързана с превъзбудата от играта. Трябва ни превъзбуда у актьора, дори при игра с минимална жестикулация. Преживявала съм го и в статични пиеси като "В края на играта" на Самюъл Бекет,  или "Няма ток за електрическия стол" на Александър Секулов. Много по-голямо е предизвикателството от това да си лишен от възможността на експресията на тялото, дори на една единствена крачка, ... Това също може да носи превъзбуда от играта.

Степента на опиянение?

- Тя вече зависи от степента на таланта на актьора.

Сега, когато сме малко или повече отчуждени, театърът ни събира и съпреживяването е както индивидуално, така и колективно?

- Това е една специална конвенция. Без разлика дали се придържаме към формата на класическия театър, или към сегашната му форма. Това е една конвенция, взаимно съгласие: черната кутия, осветеният актьор, и притихналият салон.

Това много ни задължава ... В забързаното ни време, което е толкова ценно, ти вземаш от времето на зрителя. Някой е посветил на теб два часа от живота си.

Театърът все повече и повече ще се връща на истинското си място - да не бъде единствено елитарен. Станиславски, като говори за актьора, казва, че играта му е средство за публично усамотяване. Но е и публично съпреживяване. Това е много ценно. Театърът исторически е първата медия, сред това идва изобилието от нови медии ... Не мога и да помисля, не зная, дори само след една година, какво ще се случи ... Убедена съм, че в тази естествена конкуренция, театърът има своето запазено място.

Живият контакт, не е като виртуалния, нали? При живия контакт преосмисляш и преживяваш истински, независимо от условностите на театралната форма.

- Самата аз като зрител съм преживявала катарзис. Това е ставало при спектакли-събития. Може би се броят на пръстите на ръцете ми. Някои от тях съм гледала и преди повече от двадесет години. Но си спомням конкретни образи и метафори. Те оставят завинаги белег в душата на човека...

08.08.2016

http://www.jivotatdnes.bg/news/lichnosti/liliya-abadzhieva-edin-netraditsionen-rezhisyor

Посланик на българската народна музика / С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Посланик на българската народна музика

С проф. Тимоти Райс, САЩ, разговаря Ксения Киселинчева

Проф. Тимъти Райс, бивш ръководител на департамента по етно‑музикология в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, неотдавна беше удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като студент в Йейл е запленен от не‑равноделните български народни ритми. За българския музикален фолклор е написал редица книги и много статии в престижни списания. Някои от книгите му са с особено силно влияние върху академичните среди в англо-езичния свят. Преподавателите продължават да ги ползват в занятията със студенти. Наред с това той допринася съществено за разширяване известността на българската народна музика в САЩ и Канада като създава условия български музиканти и танцьори да преподават там, както и да изнасят концерти.

- От кога датира Вашия интерес към българската фолклорна музика?

- Още когато бях студент в Йейл, бях поразен от оригиналното звучене на българските не‑равноделни ритми - например, такт 7/8, характерен за ръченицата или 11/8 като в песента "Полегнала е Тодора".

- Дойдох в България в 1972 година по линия на обмен между САЩ и България, за да работя върху моята докторска дисертация. Имаше много народни певци, инструменталисти и танцьори, които страшно ми помогнаха по това време. Те ми раздаваха щедро своето време, енергия, умения и знание, в повечето случаи - безплатно. Дадох си клетва на свой ред - да им помагам, когато ще имам възможност.

- Кои бяха първите народни певци, инструменталисти и танцьори, които се възползваха от Вашата "отплата"?

- Костадин Варимезов беше първият. Тогава той работеше в оркестъра за народна музика на Радио София. Той ме научи да свиря на българска гайда. Обещах му, че, ако някога получа добра позиция в университет, ще уредя да бъде поканен да преподава. Така и стана. Една година Костадин и съпругата му Тодора бяха с грант в Университета на Торонто, Онтарио, Канада. Курсът бе по свирене на гайда. Варимезови прекараха чудесно в Канада. Пътувахме заедно и до Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, където те също изнасяха лекции и концерти.

- Как се развиха отношенията Ви с българските професионалисти във фолклора след 1989 година?

- Настъпи радикална промяна. Работата ми в тяхна полза се умножи. На много от изтъкнатите музикални и танцови изпълнители от професионалните ансамбли в София и в страната им се наложи да напускат страната, търсейки препитание и по-добър живот за себе си и за децата си.

- Когато в 1994 година много от тях започнаха да пристигат в САЩ, ръководех департамента по етно-музикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Бях в добра позиция да ги наема да преподават в нашите програми.

- От повече от 40 години катедрата ни наемаше известни музиканти от Азия, Африка, Латинска Америка и Близкия изток. Те преподаваха музика на своите народи на студентите ни. Като ръководител на катедрата можех всяка година да наема по един от тези изтъкнати български музиканти да преподават в UCLA.

- Това обогатяваше по специфичен начин съкровищницата от чуждестранен музикален фолклор на Университета ни, която е по‑богата и разнообразна от всеки друг университет в света. Така, мисля, успявам да изпълня дълга си към цялостната българска фолклорна култура, за това, което съм получил в професионалната си кариера в тази област.

- В 2001 година наех най-добрия ученик на К. Варимезов. Той е наследник на традиции от Странджа планина. Името му е Иван Варимезов. Той е племенник на Костадин. Дойде в САЩ със съпругата си Цветанка и двете си дъщери Радка и Таня. Цветанка е чудесна певица от Пазарджик и брилянтна диригентка на хор. Иван и Цветанка са научили двете си дъщери да пеят и свирят българска народна музика. Те съчетават това с общото си обучение в САЩ. Иван и Цветанка се утвърдиха като чудесни успяващи преподаватели в Университета ни. Те пътуват из САЩ, Западна Европа, Гърция и дори Япония. Преподават българско пеене и инструментална музика.

- За тях аз съм направил само това да им предложа възможност за развитие. Но самите те са онези, които в пълна степен оползотвориха тази възможност.

- Наред с преподаването ми в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, още и като директор на музикалното училище „Хърб Алпърт” към Университета, съм помогнал там да работят много български народни музиканти.

- Опирате ли се на документалното кино, видеото и интернета за да въздействате непосредствено на емоциите и сетивата на обучаваните и по-общо - на публиката?

- Вярвам изцяло в това. Доказателство? Направих документален филм за фамилната история на Варимезови от освобождението на България в 1878 година до наши дни. Заглавието на филма е "Да ти напълни душата”. То бе сред най-любопитните заглавия в документалния жанр на шестнадесетия международен София Филм Фест. В него се разказва историята на българските народни музиканти от семейство Варимезови.

- Българските народни танци ме научиха да си „отварям душата” и да бъда свободен.  

- Вие говорите на чудесен български език. Това е толкова рядко за чужденец?

 - Старая се да го науча, за да мога по-свободно да общувам с бабите по селата и планините (смее се закачливо) ... 

- Кажете нещо за академичния Ви принос в проникновеното оценяване на съкровищата на нашия фолклор.

- Написал съм две книги, които като правило се ползват от професорите в занятията им. Едната е монографията, издадена от Оксфорд Юнивърсити Прес, 1994 година, наречена "May It Fill Your Soul: Experiencing Bulgarian Music" (на български: "Да ти напълни душата: да се потопиш в българската музика"). Тя се ползва от почти всеки докторант по етно-музикология. Често се цитира като образец за определен подход на научно изследване в областта. Неотдавна книгата бе преведена на китайски и издадена от Шанхай Кънсървътъри Прес. Така българската народна музика става известна и сред китайските студенти и докторанти по музика.

- Втората книга е базисен учебник за първокурсници в университети и академии. Част от тях имат първа специалност музика. Други получават кредит за спец-курс по възприемане на естетичното качество и наслада от музиката.

*
*      *

Мисля си за лекцията на проф. Тимъти Райс пред студенти в Американския университет в Благоевград  на 4 май 2016 година. На 10 май 2016 година преживявам думите от академичната му лекция, докато разговаряме и слизаме с него по стълбите от Аулата в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Може да видите пълния текст на лекцията по линка:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/157713/1127498/version/1/file/Rice+lecture+at+Sofia+University+honorary+degree+ceremony.pdf

Каква е тази страст и любов за цял живот, която те кара да посветиш четиридесет години на изучаването, преподаването и съхраняването на българския фолклор? Не е ли това също една съдба, сама по себе си, достойна за филм? 

Седмичник "Животът днес", он-лайн изданието, 13 юни 2016
http://www.jivotatdnes.bg/news/kultura/prof-timoti-rays-poslanik-na-balgarskata-narodna-muzika

ГОЛЕМИТЕ АКУЛИ И ИНОВАЦИЯТА (в пиесата на Дейвид Мамет "Водният двигател")

ГОЛЕМИТЕ АКУЛИ И ИНОВАЦИЯТА
(в пиесата на Дейвид Мамет "Водният двигател")

"Водният двигател" ("The Water Engine") (Мамет 1978) е супер актуална днес поне от две гледни точки. От една страна, пиесата тематично е много в тон с нашия свят на непрекъснати иновации. Те много често заплашват текущите печалби на големите корпорации. От друга страна, стилистично пиесата амалгамира различни медии, в случая ‑ драматичната форма, която е на повече от 2000 години, с радио театъра, който е рожба на 20 век.

Пиесата е класическа мелодрама в две действия, която, мисля, че би могла да се определи и като криминален трилър.

Дейвид Мамет принадлежи на поколението американски драматурзи като Сам Шепърд, Ерик Богосян и други, кръщението на които води към експерименталния театър на 60-те години. Те са силно повлияни от масовата култура на рок-музиката, поп‑арта, киното, телевизията, рекламата. В други пиеси Мамет аналогично използва артистични похвати и елементи от мюзикъла - много популярно и обичано изкуство.

Първоначално пиесата е написана за радио театър. На театрална сцена е поставена за първи път от известния Стивън Шахтър в Пъблик тиътър, Ню Йорк през 1977 година, където има 63 представления. Гледайки пиесата, едновременно слушате и радио предаване от 1934 година - златна ера за радиото. Зрителят преживява драмата, в която като в мигновен блясък от светкавица различните канали на влияние се кръстосват в съзнанието му и създават синергично драматично въздействие, което държи зрителя "на нокти" до самия край.

Както в "Американски бизон", и в тази пиеса Дейвид Мамет театрализира постоянния преход между говоренето и мошеническите хватки, преход, характерен за езиковите игри на американската бизнес култура" (Гайз 1995: 102).

Театралната версия на творбата запазва много от акцента върху текста (наратива) на радио-пиесата. Мамет (Мамет 1978: втори абзац на авторската бележка в предисловието) отбелязва за постановките на Стивън Шахтър в Чикаго и в Ню Йорк, че "в много от сцените актьорите говорят пред микрофон, както в радио-театъра, както и че много от сцените се играят не пред микрофон, а както в традиционна реалистична пиеса. Като резултат се потапяте в трета реалност, сценична истина, за която радиото не е електронно устройство, а е израз на потребността да създаваме, да обясняваме, да комуникираме с лавинообразно нарастване на броя на информираните - в голяма степен като при chain‑letter", т.е. писмо, пратено на няколко лица с молба всеки от тях да прати същия брой копия от писмото на други лица (Уебстър 2006).

Третата реалност е замислена в рамките на множество наративни слоеве, преплетени по продължение на цялата пиеса. Става дума за радио-гласовете, които се примесват с диалога на Чарлз Ланг и другите герои; chain letter, което се намесва много настойчиво и сугестивно от начало до край; дочутите дребнави разговори; и спикерите от импровизираните трибуни, които изразяват мнения по даден проблем от обществена значимост. Зрителите са заобиколени от различните истории и това като че ли ги превръща в съдебни заседатели, докато текстът на основния сюжет постепенно разкрива страшната измама. Мамет създава този постмодернистки колаж от истории още по‑усложнен като препредава действията на Ланг като сюжет на радио пиеса.

"Водният двигател" започва с екзалтирания глас на диктор, който прави нещо като реклама на Изложението "Век на прогреса". Той звучи като много утвърждаващо за постиженията на човечеството.  По-нататък в пиесата, когато гласът му отново звучи, той вече придобива и гротескни обертонове на фона на зловещото развитие на основния сюжет за живота на Чарлз Ланг и за изобретението му ‑ водният двигател. Сцените се променят като във филм. За момент виждаме Ланг в лабораторията му, после сцената се премества във вестник "Чикаго Дейли Нюз", за пореден път звучи текста на chain letter, но няма време за коментар, след което сцената бързо се пренася в магазина за бонбони на г-н Уолъс, непосредственият съсед на Ланг.

Гласът на chain letter прониква навсякъде, чува се дори и в адвокатската кантора, където Чарлз Ланг ще търси съвет за патентоването на изобретението му. То представлява двигател, задвижван от водорода във водата. Формулирането от Ланг на подобна идея още през 1934 година само по себе си е проницателен пробив. Едва днес се разработват автомобили, двигателите на които се захранват от водород. Изобретеният от Чарлз двигател разчита на безкрайните налични ресурси от вода. Това като че ли ще осъществи веднаж завинаги и окончателно вечната мечта на човечеството да преодолее лимитите за растежа на икономиката, свързани с ограничените енергийни ресурси.

Наред с обещанието за неограничено изобилие на енергия, "водният двигател" залага и на друг супер актуален приоритет - спасяването на околната среда. "... Изобретението на Чарлз Ланг изглежда ще позволи възстановяване на околната среда, въплътено в природо‑защитната мечта, която споделят Ланг и сестра му Рита, надявайки се неговият воден двигател да им придаде енергията, нужна, за да избягат от техния индустриален, урбанизиран затвор ..." (Келънз 2005).

Господин Грос, адвокатът, при когото Ланг търси патентна консултация, обещава да види двигателя като посети лабораторията му същата вечер.

Съществените развития в основния сюжет се преплитат с клюките на две жени, спускащи се с асансьора. Както е и в реалния живот, разнородни истории протичат успоредно или се кръстосват или сблъскват. Потокът от сцени като във филм се сменя и продължава: Ланг говори по телефона със сляпата се сестра Рита; после тя говори със съседката си; след това Ланг се озовава в магазина за бонбони на Уолъс; Ланг заедно с Бърни, сина на г-н Уолис, работи над играчка ‑ модел на самолет; появява се адвокатът Грос и Ланг го води в лабораторията ... И всичко това се случва в продължение само на 10 до 15 минути ‑ прекалено бърз ритъм за пиеса.

Това може да се разглежда като похват от киното, втъкан в реалистичните драматични измерения на основния сюжет. Отново звучи chain letter, внушавайки ужасите на модерната цивилизация. Това хармонира с разговора между Ланг и Грос. Адвокатът започва да изнудва Ланг, което е подсказка за ужасяваща посока, в която ще тръгне сюжетът. Пак се чува дикторът с някаква музика и развлекателно предаване, което е в иронично противопоставяне със застрашителния тон на адвоката Грос в лабораторията.

Грос и Ланг минават през площад "Бъгхаус" и чуват спикерите от импровизирани трибуни, дискутиращи различни теми - в случая: за патриотизъм; те звучат като помпозна риторика.

Грос води Ланг при приятел на адвоката, но Ланг е изпълнен с лоши предчувствия и опасения. Затова Ланг настоява Грос да остане с него. Така нареченият "приятел" по-късно се оказва безмилостен адвокат - това се подсказва от гласа на точилар на ножове, който крещи "Ножове за точене. Мога да наточа ножовете Ви." Адвокатът‑приятел на Грос се казва Лоранс Оберман. Първоначално Мамет не показва каква ще е ролята му в казуса Ланг. Накрая все пак Оберман "изплюва къмъчето":

"Слушай ме внимателно! Искаме да ти вземем двигателя, да го развием, произвеждаме и маркетираме, колкото е възможно по‑икономично и ефективно; и по този начин да получим големи печалби за нас и теб. (Пауза. Усмихва се.) Това е, което ние изискваме" (Мамет 1978: 30).

След това Оберман продължава с обикновената игра на изнудване и извъртане на фактите:

"Тези, които са платили за разработването на машината, могат да спечелят дело за собствеността на машината.

И кои могат да бъдат те?

Дийтц и Федерле. Фирмата, в която работиш" (Мамет 1978: 31).

Оберман не спира до тук:

"Лабораторията, която си си построил на ул. Хелстед е оборудвана изцяло с инструменти и материали от Дийтц и Федерле. На кого тогава принадлежи двигателя?" (Мамет 1978: 32).

Напрежението между двамата ескалира - играта на думи, засягащи бизнеса, става заплашителна и вещае лошо знамение.

Ланг се опитва да е самоуверен:

"Аз създадох двигателя.

Да, бъди благословен за това. Творение на гений."

Пауза.

"Съвсем друг въпрос е дали си в състояние да установиш собственността му."

Пауза.

"Това е положението."

Усмихва се.

"Съвсем просто е, господин Ланг, мои хора искат двигателя ... Ще обмислите ли оферта за правото върху патента на двигателя?

Но тогава Вие ще бъдете собствениците на машината.

Да.

Не съм съгласен. Не мога да приема това" (Мамет 1978: 32).

Оберман манипулира фактите и се опитва да убеди Ланг, че той е откраднал машината от фирмата, в която работи. Разговорът между двамата завършва с многозначителна пауза, в която Ланг е на ръба на това да сграбчи Оберман за гърлото и да го удуши. Спикер от импровизирана трибуна на площада Бъгхаус споменава бонуси, богатство, собственост на земя - игра на думи свързана с американската бизнес-култура (Мамет 1978: 33, 34). Това е като ехо от бързо ескалиращия конфликт между Ланг и Оберман, който наближава кулминацията си. Следва кратка сцена като от филм, показваща Ланг толкова съкрушен, че не е в състояние да каже каквото и да е. Чува се и chain letter ‑ то създава друго измерение на реалността, което звучи по‑сензационно и развлекателно, в пълен контраст с отчаяното състояние на духа у Ланг.

По-нататък, Ланг връхлита в кантората на Грос. Там е и Оберман. Изобретателят ги обвинява, че през нощта са разбили лабораторията му. Те отричат. Ланг ги дразни, твърдейки, че и чертежите, и самият двигател са скрити на сигурно място (Мамет 1978: 33, 34).

Двамата адвокати продължават да заплашват Чарлз Ланг. Сега е негов ред да ги заплаши:

(Към Грос) Като дойда отново, Вие ще приемете моите условия.

А Вие, Оберман? Мога да отида във Фирмата Ви, достатъчно е да кажа само колко некадърно действахте до тук; ще направя сделка. Ще Ви прескоча. Като част от сделката - Вие си отивате. И двамата. Дойдохте и разрушихте моите експерименти, работата ми ... Ще кажа, че искам всичките пари и ще ви хвърлим на вълците." (Мамет 1978: 41).

Ланг бърза да си тръгне. Те се опитват да го спрат като отправят друга заплаха:

" ... ще трябва да отидем при Дитц и да Ви съдим за притежанието на чертежите".

Пауза.

"Ти ще загубиш" (Мамет 1978: 41).

Ланг напуска офиса като си проправя път между двамата.

Оберман прави саркастично подмятане, което е фраза, типична за бизнес културата:

"Кой беше казал, че ако всеки действаше в полза на своя собствен интерес, светът би се превърнал в рай."

Първото действие свършва с chain letter, което говори за доверие и за единство между всички хора (Мамет 1978: 42). Това контрастира иронично с реалното развитие на действието.

Второто действие започва с наслагване на различни гласове, като че ли е радио-театър: Оберман повтаря фразата си, характерна за бизнес културата; сестрата на Ланг се безпокои за брат си; говорителят от Изложението съобщава, че Ланг току-що е напуснал кантората на Мортън Грос; както и разговора за самотата между две жени в асансьора. Това създава усещане за многоцветието на живота, което е присъщо на по-мащабния обхват при романа.

Ланг се обръща за помощ към пресата - обажда се във вестник "Чикаго Дейли Нюз" и моли репортера Мъри за среща. Обяснява колко е сериозен проблема му и че полицаите са по петите му.

Полицаите разпитват г-н Уолъс от магазина за бонбони, но той не предава добрия си стар приятел.

Той ги излъгва, че телефонът му е повреден, докато Ланг се укрива в телефонната кабина. Бърни, синът на г-н Уолъс, извежда Ланг през мазето към задната улица (Мамет 1978: 52, 53).

Чува се друг глас - гласът на лектора от Залата на науката. Той разказва истории за могъщи бизнесмени, загинали по ужасяващи начини.

По-нататък, друг диктор от Изложението дефинира науката като най‑великата сила, която притежаваме, за добро и за зло. Той не разглежда науката по наивния начин, по който са гледали на нея през 19 век - когато са вярвали, че тя може да предложи решение на всеки проблем. "Много е известно, и още повече ще стане известно тепърва, но и много ще остане неизвестно" (Мамет 1978: 54).

Но в края на краищата рекламната стратегия взема връх и говорител казва, че към 2000 година мъжете и жените ще се разхождат по Луната и кой знае какво ще намерят там. Пътуванията с ракети, пътувания към звездите, чудесата на вселената, най-сетне ще бъдат достъпни (Мамет 1978: 55).

И криминалният трилър се развихря. Рита, сестрата на Ланг, е арестувана от полицията. Но всъщност, тя е държана като заложница от Оберман. Ланг се съгласява да предаде чертежите (Мамет 1978: 60). На излизане от Изложението, когато Чарлз Ланг е страшно отчаян, звучи chain letter, за да му вдъхне кураж (Мамет 1978: 61, 62). Това наистина ободрява Ланг и в замяна той споделя с непознатия за своето изобретение.

Ланг търси пак за помощ Мъри от "Чикаго Дейли Нюз". Той обаче е зает с написването на своите две колонки, пълни с помпозна възхвала на американската технология (Мамет 1978: 63). Мъри има уговорена среща с Чарлз Ланг, но е по-загрижен за обичайната си среща със секретарката си.

Спикер от импровизирана трибуна на площад Бъгхауз внася ироничен контра пункт на реториката на Мъри. Той казва, че Америка никога не е съществувала, че тя не е нищо друго, освен мит, просто една велика мечта на алчността (Мамет 1978: 64).

Чарлз се среща с Оберман, който очаква да получи чертежите (Мамет 1978: 65).  Вместо това, обаче, той чува шокиращото изявление на изобретателя:

"Аз ги пуснах в пощенската кутия, г-н Оберман."

Оберман не се предава и настоятелно повтаря:

"Кажете ни къде са" (Мамет 1978: 65).

Щом те няма да могат да имат чертежите, и той няма да ги има. Тъй като изобретателят ще бъде мъртъв. Ще бъде наказан за това, че е забравил, че големият корпоративен бизнес винаги е прав.

По-нататък, Мъри звъни във вестника си и иска екстрено подмяна на текста в колонката му. Съобщава за смъртта на Чарлз Ланг и Рита:

"Обезобразените тела на мъж и жена бяха открити в ранните часове днес сутринта до крайбрежна отсечка на индустриално езеро на пет мили северно от Уокигън, точка. И двамата - мъжът и жената са от бялата раса и са малко над 30 години, точка. Причината за смъртта и при двамата изглежда е удавяне, запетая, но и по двете тела има следи от твърде сериозни наранявания, точка" (Мамет 1978: 68).

Действието се пренася в магазина за бонбони на г-н Уолъс. Бащата чете във вестника, че в определени дни има безплатен достъп в Изложението "Век на прогрес" за всеки, който е под 12 години. Бърни, синът му, е въодушевен, че ще може да отиде там. В този момент пощаджията влиза и връчва писма. Казва на Барни:

"Изглежда, че имам едно писмо за Вас".

Писмото съдържа чертежите на водния двигател (Мамет 1978: 70).

Тогава за последен път чуваме рекламната реторика за Изложението, която е твърде помпозна и мъглява, за да би могла да достигне до сърцата и душите на хората, които наистина са заинтересувани от потенциалната мощ на науката (Мамет 1978: 71). Пиесата свършва с гласа на диктор, който чете chain letter:

"Един човек е видял чертежите на двигател, за който му е казано, че работи на вода като единственото му гориво ... " (Мамет 1978: 71).

Този човек е младият Бърни, който е запален по техниката и който, да се надяваме, ще се погрижи добре за чертежите на Чарлз Ланг. Колизията между големите акули и изобретателството се разрешава, но на голяма цена - животът на изобретателя. Бихме ли могли да се надяваме, че Бърни ще бъде по-успешен в битката с големите корпоративни интереси?

ЛИТЕРАТУРА

Мамет 1978: Mamet, David. The Water Engine and Mr. Happiness, Two plays.
New York: Grove Press, Inc.

Гайз 1995: Geis, Deborah R.. Postmodern Theatric(k)s, Monologue in Contemporary American Drama. Ann Arbor: The University of Michigan Press

Уебстър 2006: Webster's New Explorer Encyclopedic Dictionary. Springfield: Federal Street Press, a Division of Merriam-Webster, Inc.

Келънз 2005: Callens, Johan, Remediation in David Mamet's the Water Engine.
in American Drama, Vol. 14, No. 2

© Електронно списание "LiterNet", 1999-2016, 2016, № 5

<http://spisanie.liternet.bg>

http://liternet.bg/publish30/ksenia-kislelincheva/mamet.htm

Американският колеж в София / Какво задържа учениците и след часовете

Американският колеж в София

Какво задържа учениците и след часовете

Ксения Киселинчева

Американският колеж в София е най-старата американска образователна институция извън САЩ, основана от група американски мисионери, пристигнали с благородната цел да проповядват, да публикуват религиозна литература и да образоват местното население. След обявяването на независимостта на България през 1908 година вятърът на промените се усеща във всички области на живота. Както д-р Флойд Бляк, основател и първи президент на Колежа в София, пише в книгата си, за първи път институцията е застрашена от затваряне. "Многобройни български поддръжници се намесиха да съдействат ... да се съхранят американските училища у нас чрез реорганизирането им във форма на Американски колеж". През 1924 година председателят на Народното събрание подкрепя идеята. Под ръководството на д-р Бляк училищата се преместват в Симеоново край София, като биват обединени в учебно заведение със светска програма и политика под името Американски колеж в София.

Местността, на която разполагат Колежа, е смайващо красива, с огърлица планини наоколо ‑ Витоша, Лозенска планина и Балкана. Земята на учебния комплекс във формата на елипса е покрита с обширни зелени поляни, изпъстрени с храсти от рози. В средата на елипсата е покритият фонтан, разделящ училищата за момичета и момчета.

Учебният процес в Колежа днес е интензивен и вдъхновяващ. Колежаните се обучават по българската образователна програма, но покриват и допълнителни академични изисквания за получаване и на американска диплома, поради което натоварването е  сериозно. Наред с това те са ангажирани и с разнообразни извънкласни дейности.

И в миналото в Колежа има много клубове, между които Клуб по дебати „Карнеги“, литературно списание „Рилски шепот“, драм-състав, хор, оркестър. Всяка година хорът и оркестърът изнася концерти не само в колежа, но и в зала "България". Разбира се, колежаните имат възможност да се посвещават в културата на САЩ, съхранявайки и българските традиции. Затова, не е чудно, че те празнуват и Хелоуин, и Деня на Кирил и Методий, и Деня на будителите.

През декември 1941 година България обявява война на САЩ. Това е страшен удар за всички в Колежа. През септември 1942 година д‑р Бляк прочита заповед на Министерството на просветата, в която се разпорежда учителите да напуснат незабавно България.

В драматичната нощ на 30 септември 1942 година учениците се стичат на гара Подуене, за да се сбогуват с учителите си. Лавина от недоизказани изповеди, ръкостискания и прегръдки, дъхави букети от цветя, ... и изведнъж влакът потегля за Истанбул. Учениците, сгушени на перона, запяват химна на Колежа и всички други песни, които знаят от своите учители. Гласовете им стават все по-силни и уверени, докато влакът се изгубва от погледите им. Те преглъщат сълзите си и продължават да пеят. Никой от тях не може да забрави думите на една от учителките. През сълзи тя извиква: "Не плачете, деца, ние ще се върнем отново!"

Несломимият дух, в който са възпитани, им помага да устоят на изпитанията след войната. Комунистическото правителство завзема активите на Колежа, a учениците и останалите в страната служители са постоянно наблюдавани от властта. Някои са осъдени, други ‑ пратени в лагери, на повечето от тях се отказва назначаване на работа. Но те не се предават духом - не само устояват, но и надмогват. Споменът за Колежа не може да бъде заличен; той остава жив у всеки един от възпитаниците.

Оказва се, че бившите колежани са незаменими при съставянето на речници, превеждането на класически и съвременни книги; преводите, редактирането и излъчването от БТА, БНР, БНТ, София‑прес. Знанията и уменията им се ценят и търсят в банки, застрахователни дружества, външно-търговски организации, болници.

Самата аз имах щастието бивши колежани да ми преподават в Английската гимназия и в Софийския университет. Дължа им много, както в професионален, така и в личностен план.

Възкръсвайки като феникс от пепелта през пролетта на 1991 година, Колежът се възправя достолепно на възстановената си земя, в сградите в неокласически стил, където отново се възражда най‑доброто от миналото, в съчетание с новите тенденции в образованието. Д-р Р. Уитъкър е изпратен с мисията да възстанови Колежа, отново да го издигне от руините и опустошението. Повечето от сградите, макар и структурно запазени, са в упадък, библиотеката е почти разрушена, красивият парк се е превърнал в обрасла джунгла. Задачата пред президента д-р Уитъкър е много тежка и е истинско чудо, че през 1992 Колежът е готов да посрещне първия си нов випуск. Церемонията по дипломиране на първия випуск на възстановеното училище през 1997 година е и кулминацията на сложния процес по възраждането на училището.

Днес учениците от Американския колеж в София ежегодно се представят отлично на матурите, където традиционно заемат първо място в страната. В допълнение между 97% и 99% от завършилите Американския колеж в София продължават обучението си в колежи и университети в чужбина. В момента зрелостници на колежа се обучават в Станфорд, Йеил, Харвард, Браун, Колумбийския университет, Тъфтс, Кеймбридж, Оксфорд, както и в много други отлични университети по света. Процесът по кандидатстване тази година все още не е приключил, а четирима дванайсетокласници вече са приети в Кеймбридж. Повечето възпитаници на Американския колеж в София продължават обучението си в едни от най-добрите колежи и университети в света благодарение на стипендиите, които самите висши учебни заведения им отпускат. Средният размер стипендии, отпускани на завършилите Американския колеж през 2015 г. е 35 482 щатски долара.

В духа на най-добрите американски образователни традиции извънкласните дейности в Колежа допринасят съществено за изграждането на всестранно развити личности.

Г-н Там Смит, декан на Колежа, споделя: „Въпреки че основната мисия на Колежа е академична, стремежът ни е учениците да се подготвят за лидери. Това предполага те да се научат да ценят своята общност, да бъдат отзивчиви към нея и хората, да опитват да се изявяват като лидери. Един от начините, по които помагаме на учениците да узреят като личности, е като ги поощряваме да се включват в инициативи в служба на общността.

"Всички извънкласни дейности в Колежа, продължава г-н Смит, са обхванати от Програмата "Креативност, действие, служба в полза на обществото", въведена през 2005 година. Проектите в тази програма включват широк спектър от дейности, като учениците могат да се присъединяват към проекти според интересите си, независимо дали става дума за танци, театър, изкуства, спорт, планинарство, къмпингуване, помагане на съученици, служене на общността, и т.н.. Някои от извънкласните дейности са организирани във формата на клубове, които се събират редовно след училище. Впечатляващо е, че тази година броят на клубовете е близо 70. Всеки проект и всеки клуб има съветник-преподавател. Той подкрепя учениците, като насочва развитието им.

През март тази година Колежът бе домакин на международен научен панаир. В него участваха много ученици от цялата страна и чужбина. Той ще става все по-интересен. Имаше много вълнения около представения от Колежа модел на роботизирана ръка, едно от чиито приложения в бъдеще би могло да бъде подпомагане на инвалиди.“

Друга впечатляваща изява, според г-н Смит, два пъти в годината е т.нар. Block Day, Ден на занимания по блокове, обикновено в служба на общността. „Последната есен той се заключаваше в почистване на боклуци в кварталите Младост 1 до 4. Всички осемстотин ученици почистиха градинки, улици, училищни дворове, междублокови пространства. Резултатът от тази акция беше изумителен. Обадиха се с благодарност много местни жители, служители от общината и лично кметицата на район "Младост". На пролетното издание на Деня на занимания по блокове колежаните възнамеряват да разкрасят своя кемпус - боядисване, засаждане на растения, освежаване на пейки и маси.

Зрелостниците замислят и изпълняват сами проекти, допринасящи за училищния комплекс и общността. Някои например строят стена за катерене. Други организират международни турнири по дебати".

В далечното минало за сериозни провинения по правило наказанието в Колежа е било да се засади дърво, за да се изкупи вината. Провиненията отдавна са забравени, но дърветата стават все по‑могъщи. Питам декана дали и сега се прилагат наказания при нарушения. „Преди всичко се стремим да съветваме и направляваме отблизо учениците, за да се поучават от грешките си,“ отговаря г-н Смит. „В кемпуса няма побоища, не се пуши, няма оръжия, наркотици и алкохол. Няма бягства от часове. Самите високи академични изисквания в Колежа заставят учениците да не пропускат занятия. . След Колежа учениците успяват да постъпят в най-добрите университети в САЩ, Европа и България. Бихме желали те да се връщат обратно в България и да помагат за развитието й".

В Американския колеж в София са учили през годините и завършили видни личности като Карл Джераси, Леда Милева, Петко Бочаров, Елена Николай, Маргарита Дупаринова.

Успявам да поговоря и с г-н Борис Панкин, професионален режисьор, Директор на програмата по изпълнителски изкуства в Колежа. Г-н Панкин подготвя колежаните, избрали артистичната програма за свое извънкласно поле на изява. Питам го за най-ярките неща, които са правени през последните десетина години.

„Началото поставихме с мюзикъла "Само днес" (No Day but Today по хитовия бродуейски мюзикъл Rent) през учебната 2007/08 година, когато за първи път заниманията с изпълнителски изкуства биват възложени не на учителите по английски и литература, а на професионалисти в сферата.

Сред целите на програмата по изпълнителски изкуства са: учениците да се учат да работят в екип, да общуват помежду си (в извънкласните занятия участват смесено от 8-и до 12-ти клас), да се подготвят за ролите, които ще играят на голямата сцена на живота. Не се стремим непременно да търсят кариера в изпълнителските изкуства. Когато дойдат при нас в 15:30 до 18:00 часа, искаме те да се разтоварят от академичните си задължения и да свикнат да общуват с учениците от по-малките и от по‑големите класове. Наградата им е публичната им изява, както през пролетта, когато са представленията на драмите на български и английски език и мюзикъла, така и през декември на Коледния концерт и през юни - на Фестивала на изкуствата, най‑големите артистични събития през годината. На фестивала паралелно с тях има представяне и на изобразителните, пластичните изкуства и литературата, създадени от наши ученици.

От септември 2015 година има и програма за английска драма, преди това единствената драматична изява на английски език е мюзикълът. В часовете по английска литература в осми клас изучават Ромео и Жулиета, а в дванадесети клас завършват с "Еквус" на Питър Шафър.“

Г-н Панкин е бил поканен в тези часове за колаборация по практическата страна на постановката - оживяването на текста. „Нашата цел е учениците да "влязат в обувките" на режисьора, актьора и сценографа. С 12. клас правихме уъркшоп за Питър Шафър. Интересно е, че те намират връзка между проблемите на Алън от пиесата "Еквус" и техните сегашни вълнения.

Инструменталната програма се води от г-жа Милена Цолова, професионален пианист. Също през пролетта се провежда класически концерт от предимно индивидуални инструментални и вокални изпълнения. Имаме и състав за камерна музика, както и хор.

Тазгодишният юзикъл "Guys and Dolls" се представи за първи път пред българска публика от колежаните ни в Независим театър на 25, 26 и 27 април тази година.

От 4 години си сътрудничим с Мюзик Тиътър Интернешънъл, който си партнира с кабинета на Президента на САЩ. Заедно те субсидират програмата Broadway Junior, в рамките на която се предлагат класически и съвременни творби, адаптирани и съкратени от самите автори. Представяли сме от тяхната колекция мюзикъла "Чикаго" миналата година, сега - "Guys and Dolls". Тъй като момчетата ни са по‑малко от момичетата, момичета се изявяват и в мъжки роли. Поставя се акцент върху общочовешките стремежи и амбиции.

Самата пикантна история за влюбения комарджия в "Guys and Dolls" е достатъчно забавна сама по себе си. Работим вече осма година с професионален хореограф - Станислав Димитров, известен от"Арабеск". Той води и програмата по модерен танц. Идеята ни е учениците да проумеят, че всичко е въпрос на екипно усилие. Да разберат, че са по-голяма или по-малка част от цялото и че без никого не може. Научават важни неща за живота и за себе си. Заниманията с мюзикъла са три пъти седмично. По това се отличаваме например от колежи в САЩ, където тези занятия са веднъж седмично.

Явихме се на орагнизиран от British Council конкурс за драма на английскии спечелихме седем от деветте награди. Също така бяхме избрани за участие във Фестивала Fringe в Единбург. За съжаление не можахме да съберем състава ни, поради това, че събитието е през август, ваканцията на учениците.

През 2013 година бяхме сред 60-те селектирани състава от общо 300 състава за участие в American High School Festival. Играхме Spring Awakening. Догодина също сме селектирани за Фестивала в Единбург. Дано този път имаме възможността да се възползваме от редкия шанс".

На тръгване искрено им пожелах да стигнат до Единбург и да се представят добре - още една малка сбъдната мечта.

Вестник "Животът днес", 2016 година

Снимки:

1. На стълбите на Острандър Хол в междучасие

2. Паркът на колежа - любимо място за почивка и преговор

3. Емблематичният фонтан

4. Сандърс Хол - сградата на осмокласниците

5. Мюзикълът "Коса", 2009 година

6. Български народни танци в Американския колеж